В последните дни се въртя в онова познато движение на healing-а.

В последните дни се въртя в онова познато движение на healing-а.
Безкрайната спирала, която те кара да минаваш през всичко отново и отново… и отново. Сякаш няма край.
И както понякога се издигаш нагоре, друг път слизаш надолу, но винаги пак стигаш до същите теми, но ги виждаш от друго състояние на ума.
И от вчера усещам, че отново ще ме залива Вселената с информация. Пак онова „слизане”, но този път е някак… по-дълбоко.

Разбира се, налага се да направя място.
И от вчера самотата ме е прегърнала силно.
Минах през моменти на ярост, сърдене, после очакване. А сега е тук и празнотата. Седнала е в тъмната стая в ъгъла и вперила поглед право в мен. Чака да се наплача, за да ми напомни, че няма кой да изтрие тъгата.

Всъщност мисълта ми е насочена явно към любовта.
За това, че мечтая за нея като дете, което чака Коледа – с отворено сърце и чиста надежда, обвита в любов и вяра.
Както когато знаеш, че остават само няколко часа и не искаш да затвориш очи от вълнение да не изпуснеш момента.

Но този път усещането от предстоящото ме прибра толкова навътре, че едва ми оставя място да дишам.
Върти ме в постоянни loop-ове в мисълта. Между „силна съм” и „искам да не съм”.

Знам какво се случва. Осъзната съм. Опитвам се да не се боря и да пускам всичко да минава през мен. Да е поток. Да съм просто инструмент.
И въпреки това… е толкова трудно.
И някой, който минава по този път би ме разбрал предполагам за какво говоря.

Постоянно идват нови осъзнавания, всяко изисква ново пускане, ново място в мен. А понякога се чувствам сякаш съм подписала невидим договор и оттук нататък няма да имат никога край.

Последния път темата беше „неразбрана” – от света, от хората, от никого.

Сега темата е любов.
Самота и любов, ако трябва да сме точни.
Първо дойде онова усещане “ще ми се да има някой до мен”. После “защо няма никой”. После ядът, че никой не иска да избере… да бъде до мен. После приемането и примирението.

И една мисъл която ме накара да се замисля.

Когато плача, сама, разбита, в очакване най-после да усетя и аз какво е да ти дават… макар и да го правя с чисто сърце и все още с любов – може би тя никога няма да дойде в такъв момент. Или… дали тогава е грешно да я чакам всъщност?

Започнах да се питам – идва ли любовта само когато сърцето е пълно с радост и липсва в него тъга?
Когато е тежко, бяга ли тя, защото вижда, че е смесено с мъка и самота?
Ако е така – какво я прави истинска любов?

И не е ли парадокс, че в най-трудните моменти, когато имаш нужда от нея най-много, тя може би се крие от болката ти?
Бяга от тъмнината в стаята на сърцето ти?

Но после пак се връща мисълта ми обратно – ами ако съм тъжна, и любовта е там някъде. И случайно (или не) Вселената е решила точно сега да ни срещне… грешно ли би било това щастие?

Нима светлината, която би изпълнила гърдите ми (защото знам, че ще е така), е по-малко “истинска”, защото се е родила в тъмнината?

Дали тогава щастието което дойде със срещата и замени вътрешната тъга… ще предизвика привързаност която би била объркана за любов?

Дали мозъка ще произведе хормони, които ще запомнят, че този човек е бил в тъмното с мен. Че той ме вижда дори там и идва да поседи просто до мен.
Дали това ще предизвика съзнанието и душата да очакват среща отново?

А когато и той ме види след това в пика и щастието ми? Дали той няма да се влюби в това, че съм била уязвима и ме е направил мека в ръцете и подкрепата си? Дали ще е отново грешно, ако усети силата да ме държи в тъмнината? А после когато осъзнае, че ми носи усмивка? Дали с това няма да предизвикам в него мъжката му страна и да е на база не „чиста” любов, а на усещане, че е влезнал в мъжка енегия?

И после отново се замислям…

Може ли да не е грешка?
Може би е просто още един начин, по който животът показва, че любовта не е награда за силните, а пристан и за уморените сърца.

Ами ако твърде често имаме усещането, че любовта е „награда” за онези моменти, в които сме в своя пик – сияещи, самоуверени, пълни с радост.
А ако истинската любовта всъщност не е сделка и не е оценител, който решава дали да влезе, само ако къщата е излъскана, подредена и светла.

А колко често тя влиза именно когато е разхвърляно, когато светлината трепти и сенките са по стените. Защото именно тогава сме без маски.
Тогава не каним любовта като гост, а я срещаме като малка топлина идваща от някой влезнал със свещ в ръката.

И тук идва едно усещане което си хващам лично аз.
Как когато съм тъжна и ме заливат тъга, отчаяние, самота… се опитвам да се прикривам. Да съм усмихнатата жена която се очаква да съм. Тази която минава всичко без проблем. Силната. Която среща проблемите със шега, усмивка и лека походка.
Но нима това не е просто още една маска?
Такава която слагам, за да прикрие болката ми от света, за да не бъда погледната с поглед на „слаба”, „нуждаеща се” или „драматична”.

Защото…

ако любовта не трябва да идва от липси, за да не е зависимост. Ако не трябва да е от тъмни чувства като тъга и отчаяние… то тогава не значи ли че когато съм истинска в тъгата си я плаша автоматично с това което усещам в сърцето си?

Но ако тя бяга от тъгата и слагам маска, че всичко ми е наред… не е ли отново нова роля, за да примамя любовта при себе си?

А ако и трябва „идеална” честота – да съм в щастие, в пик, сила… как се очаква да стане това, като се има в предвид живота как ни върти в спиралата постоянно. И редовно минаваме през тъмнина. Понякога всеки ден или няколко пъти на седмица.

Кога да намери тази обич пролука или happy hour в който да си в истинско светло чувство и в хармония, любов и мир. Как да стане, ако постоянно идва ново надграждане, ново осъзнаване… нова тъга идваща с това осъзнаване.

Парадокс ли е, че уж любовта трябва да е с нас и в тъмните ни моменти, но сякаш света ни казва, че трябва да идва само в момент, когато сме пълни, а не с нужда за чужда ръка?
Но ако е така.. не ни ли предизвиква това да слагаме маска на тъгата, за да не плашим моментите в които имаме шанс за любов?

Ако приемем, че любовта е усещане което идва с грижа, присъствие, споделяне на моменти с друг, тогава не е ли трудно да се разделят къде са нуждите, къде започва истинската любов?

И… как ще знаем до къде стига всъщност нуждата, която не е лекувана?
До къде е любовта и къде започва зависимостта?
От къде започва тъгата която не е от нужда, а от нормалността и желанието за любов на душата?

Изобщо има ли отговори за всички въпроси..

И кога е нормално да дойде любовта?
Има ли всъщност „нормално”?
А „подходящо”?

И грешно ли е, ако ти си бил свещ за мнозина, когато си в тъмнина някой да се появи точно в такъв момент и за теб? Макар и с риск да изглежда като „спасение”, да седне до теб и… може би да остане. А когато те види в светлина – да види и тази твоя страна.

Въпроси без отговори…
Това получих с новото осъзнаване…

Може би, че правилно няма.
Че хората се опитваме да вкараме всичко в учебник, книга, текст. Да е линейно. Право. Ясно. Точно.

А отговора е, че всичко е въпрос без отговор.

И нещо лично (не че до сега не беше надникване в съзнанието ми)…

Любовта не винаги идва с ярка светлина и сигурност. Понякога тя е тихата топлина в стаята с примигваща светлина, където си уязвим и оставяш прозореца си отворен… макар и със страх.

А там, където отвориш прозореца на дома си, ти вече си уязвим…

Това е подготовката за любовта…

Да не си вдигнал ограда с бодли и ток по нея, а да си открехнал прозореца и да оставиш някой да пожелае да надникне. Да знаеш, че може да боли, но да държиш прозореца отворен въпреки бурите и вятъра.

И да… някои, които видят отворения прозорец, ще влизат с оръжия, ще нараняват и ще излизат.

Други няма да смеят да приближат, защото ще видят, че светлината трепти и ще се уплашат да останат в тъмнината с теб. Ще си тръгват преди дори да са дошли.

Трети пък няма дори да знаят, че домът ти съществува, за да надникнат през прозореца.

Може би често сърцето, когато е излекувано, е като отворен дом.
Но колко ли пъти прозорецът води не към подредена и съвършено светла стая, а към такава с премигваща светлина. Стая в която някъде на пода седи душа – понякога танцуваща с живота, понякога свита пред прозореца, улавяща последните лъчи на деня преди мрака. Но винаги бореща се с това да бъде… отворена за света. С доброта, лека надежда и вяра.

И колко ли често някъде някой държи свещ…
но дали заради съдба, маски или невидимите правила, които сами си създаваме, тази свещ не стига до отворения прозорец.

Колко ли души като тази тънат в тъмнина, когато могат да бъдат осветени и да намерят заедно… любовта?
Тази, която не пише никъде и няма гаранция дали е правилна… но идва тихо, със свещ в ръка, и сяда на пода докато дойде утрото… отново.

Дали не е любов и това…
а дали именно това не е?

* * * * * * *

Извинявам се за хаотичната мисъл, но днес ще е такава. Сурова. Открита. Но директно от душата…

И няма да преработвам този край…
нека остане такъв, какъвто е – хаос,
както е и в мен.

Лека нощ 🤍