Имам нещо, което мисля… за контрола.

Имам нещо, което мисля… за контрола.

Още от малка се грижех за много неща, които не бяха моя работа. Те бяха трудности и задачи на другите, но аз ги поемах на крехкия си гръб. Обикновено това се прави, за да не разочароваш някого, за да не те отблъсне. От желание да бъдеш приет и обичан.

Но аз го изкарах на още по-високо ниво… 🙄

Сега, в този момент от живота си, виждам колко дълго се опитвах да държа под контрол неща, които изобщо не са мои отговорности и вини. Да управлявам. Да „спасявам“. Да поправям.

Защо ли?
Не само защото исках да помогна на другите.
И дори не защото исках да бъда обичана.
Истината е по-дълбока…
…не исках да позволя на другите да ме разочароват.

Не исках да им позволя да ме наранят.
Не исках да ми се наложи да се отдръпна.
Не исках да допусна някой да сгреши спрямо мен и после последствията да бъдат моето собствено отблъскване на човека.

Истината… това не беше просто страх да не ме отхвърлят.
Беше желание да не позволя някой да се държи като задник с мен… и после аз да трябва да затворя вратата за него.

Не исках да повярвам в лошото на хората.
Пазех себе си – не от тях, а от това, което не исках да приема, че са всъщност.

И това ми коства години осъзнаване.

Контролът при мен не беше каприз или жажда за власт.
Той беше броня – която ме пазеше не от хаоса на света, а от болката да видя как някой сам решава да разруши доверието ми.

И тук е парадоксът. Изглеждаше като опит да държа другите близо, а в дълбочина беше опит да държа разочарованието далеч.

Докато повечето хора бягат от отхвърлянето, аз бягах от момента, в който ще трябва сама да кажа: „Не мога да продължа отношенията ни, защото ме нараняваш.“

И сега, когато не контролирам всичко…
сякаш за първи път си отворих слепите очи.
Много от връзките, които имах с хората около мен, започнаха да увяхват.
Спрях да ги храня.
Спрях да оправдавам действията им.
Оставих ги да покажат истинското си отношение към мен.
Да ме нараняват… пак и пак…
и да виждам колко всъщност ме ценят.

И гледката не беше красива.
Когато контролът изчезна, реалността се разкри за сърцето ми.
И се оказа по-сурова, отколкото бях готова да понеса.

Може би е тежко.
Но поне вече не оправдавам хора, които не ме искат в живота си.

… а тежестта на истината винаги е по-добра от лекотата на илюзията.