Хората се раждаме в болка. И умираме в болка. А си въобразяваме, че целта на живота е щастието. Всъщност животът е движение между точка А и точка Б. И ако по пътя имаш късмета да намериш любовта – това не е, за да живееш ‘щастлив живот’, а за да имаш още един човек, с когото тежестта и болката ти да станат по-леки.
Може би щастието никога не е било „цел“…
Може би ние самите сме му дали толкова голямо значение, защото ни се иска да е вечно. Да го задържим по-дълго. Да е постоянен спътник на дните ни. Но то е по-скоро като светулка в тъмното – малки проблясъци, които за миг осветяват пътя, но не го заменят.
Всеки от нас в живота си се движи през собствени болка, изпитания и умора. И всъщност точно там, където се появи любовта, тя не идва да направи живота „щастлив“, а по-поносим. Тя създава по-благоприятна почва, в която светулките да се появяват по-често. Тя е съучастник в тежестта, но не и обещание за безкрайна радост.
Може би любовта е най-честната форма на щастие, когато е истинска. Не обещава да те спаси от болката, нито че ще трае вечно… а че ще остане до теб, докато я носиш в себе си.
И може би именно това е голямата ирония – щастието е крехко, преходно, почти илюзия, но споделената тежест се оказва истинската утеха.
А ние продължаваме да забравяме, че животът е преди всичко болка. Не щастие. Щастието е красотата в залезите и гледките по пътя към върха. Върха, който парадоксално се оказва и нашето… човешко падение.
Leave a Reply