Първо беше златната богомолка…

Първо беше златната богомолка…
Сякаш пристигнала директно от храмовете на тишината. Малко древно ехо от места… в които времето не тече, а е само наблюдател.

А сега… се появи и друг вестител.
Отново от злато.
Отново силен символ.
Водно конче…
Всъщност един от най-любимите ми филми (още от малка) се казва точно така „водно конче”. И той е пълен със символика, душа, любов, вяра, доверие в интуицията и онзи глас, който идва отвътре. За любовта която намира път отвъд границите на времето и смъртта. Както и като напомняне, че любовта никога не умира. Само сменя формата си.

И ето го…
дойде и кацна точно пред мен.
На сантиметри от краката ми.
Символ… на метаморфозата, на пробуждането, на дарбата да излезеш от старата си форма и да се превърнеш
в движение…
в полет…
в светлина.

А златния му цвят…
Ооо… той е радост, вътрешното слънце, паметта за това, че си повече от болката.
Че можеш да влезеш в сянката… и да я осветиш.

Не просто насекомо.
Не и за мен.
Не е и просто момент.
А думи казани чрез тишина.
Идващи от там… където мисълта е нищо друго освен нещо.

И ме е страх.
И си позволявам да ме е страх.
Всъщност знаете ли какво правя…
Пускам страха да мине през мен. Позволявам му го, за да мога когато трябва да действам… да го познавам отблизо и да продължа въпреки него.
Така оставам смела.
Не спирам страха.
Не се лъжа, че няма страх, а напротив – приемам го. И действам от там.
От центъра му.

А сега…
Оставам с отворено сърце.
Даже все по-отворено.
Все по-вярващо.
На това, което иска да бъде в мен.
С мен.
До мен.
Част от мен.
И аз от него. 🤍