Това е моят език…
И може и да не говоря с много хора, но говоря със света по мой си начин. А знам едно със сигурност – той обича да говори на онези, които умеят да гледат, чуват и усещат със сърце.
Виждам, че плавно се подготвя за промяна.
Нежна, тиха, още плаха и бавна. Но постепенно започва да облича нови тонове. Сменя посоката на вятъра. Пуска по-бързо слънцето. И прегръща повече луната.
Животните облива в злато…
Дъгите се спуснаха и върху земята. Пастелно маслени… носещи красота в сивотата на стените и асфалта.
Листата. Носят вече песента на есента в душата… но не като тъга.
А по-скоро като душевно отдаване.
Сякаш нещо си е отишло, за да направи място за ново. И е време за промяна. С дантелите по листата, с цветовете, с капките като кристали.
Дори бодлите и обикновените плевели сега носят красота. Дива. Недокосната. Остават след падането на цветята. Заемат мястото им и се наслаждават на времето си.
А да… и котките са сговорчиви. С някои се галим, други ми правят компания на обяда, а с трети само се гледаме и снимаме.
Времето шепне малко по-тихо напоследък.
Промъква се някъде между танца с невидимото и тишината след дъжда.
И оставя нежност на неочаквани места…

Leave a Reply