Маските пазят от подигравки. Нали?

Маските пазят от подигравки. Нали?

Пазят от чужди погледи, от присмех и от осъждане. И повечето хора ги носят, защото така е по-безопасно. Аз обаче… никога не успях да си изградя такава.
Може би… може да наречем маска „доброто момиче”, но там стои доста по-сложна система от поведения, присвоени още в ранните години. И повечето не са породени от желание за вписване, а са водени от вътрешните ми вярвания за това какво е „добро” и какво „лошо”. Не като преструвка.

Та… аз може би не вдигнах маска за света по няколко причини.
Първата е, че не понасям лъжата. И не лъжа. Ама наистина.
Може би е от невроразличието ми, може би е, защото цял живот съм наблюдавала лъжи, несправедливо отношение, подмяна на истината. И от това се превърна във фикс идея в сърцето ми – „аз няма да лъжа“. Дори когато истината боли мен, или другите, дори когато ме оставя сама.

Втората причина е, че цял живот съм публично излагана.
Още от детската градина си личеше, че съм различна. Не се вписвах и всички го усещаха – и децата, и учителите. Постоянно ми се подиграваха и ме отбягваха останалите деца. На пет години ме бутнаха по стълбите, защото едно от момичетата не ме харесваше и искаше да ме „изгони” от градината 🙄. После и в училище – падала съм по стълбите (този път сама 😅), излагала съм се пред цели класове с непохватност и интровертния си, срамежлив характер…
А за моя клас да не говорим. Те могат да напишат книга (освен ако вече не са 😅).
Аз съм доста непохватна – от малка ми казват вкъщи, че съм родена с две леви ръце и два леви крака 🥲 (колко мило…).

В гимназията започнаха и клюките. Една от тях стигна чак до съседно училище в квартала. (Евалата поне за труда, постараха се.) Учителите също ме излагаха, защото истината и при тях не се приемаше лесно – за тях „общото добро“ беше по-важно от справедливостта. Лутах се постоянно между образа на „момиче за пример” и „пропаднало момиче”.

Ооо, а с момчетата… там беше друга форма на излагация.
Влюбвах се, започвахме да обменяме намеци, погледи, тайно се следяхме, но когато мине година в намеци… аз решавах и правех първата крачка, уж да бъда смела. Но отсреща – емоционална недостъпност, стена. Инсценирани знаци, игри, но лице в лице – нищо. И моята смелост се превръщаше в публично унижение.

Но… пак не спрях.
Научих се да продължавам дори след излагацията.
Връщах се в час на следващия ден… и с усмивка приемах присмеха.

Дълго време съм се ръководела по хората – свивах се, наблюдавах, учех ги, за да знам как да говоря с тях. Не за да ги задържа, а за да успявам да съм „нормална”, да се вписвам, да им помагам. Да намирам начин как да кажа истината си, без да съм прекалено пряма. Сега знам, че почти винаги не е действало и е било повече в мой ущърб, отколкото в тяхна полза.
Но… това е друга тема.

А излагациите не свършиха и в зряла възраст. Бях излагана пред гости на мои събития, на празници, на семейни събирания. Пред познати, пред непознати. Онлайн…
Пускаха се мои тайни от уста на уста, които бяха казвани в тесен кръг, а стигаха до целия град. И знаете ли какво е чувството да чуеш за себе си тайна от непознат? Случайно срещнат човек? Мда… шок е.

И аз самата често се излагам. Но може би точно затова нямам маска. Какво да крия? Аз вече съм „смешна“. Какво повече може да стане? Толкова неща са казани за мен. Толкова пъти са ме гледали с присмех.
И знаете ли… въпреки всичко – оцелявах. Не съм умряла от това.

Да, понякога бягам. Защото няма как да се справиш с цяло общество сам. Натискът става непосилен в даден момент. Но поне знам къде не ми е мястото след това.
И това също е сила.

Истината е, че уязвимостта още ме плаши. По-дистанцирана съм, по-трудно се доверявам. Страхът от излагане все още е в мен. Но в същото време точно той ми е дал и силата. Защото когато вече си падал стотици пъти пред очите на всички и пак си станал, разбираш, че няма от какво толкова да се боиш.

Мисля, че смелост не е да не падаш никога. Смелостта е да успяваш с усмивка да ставаш всеки път. И да продължиш, дори когато знаеш, че пак ще паднеш. И пак ще се изложиш. И пак ще те коментират като „посмешище”.

И може би затова няма маска която да ме побере.
Защото животът вече ме е показвал на сцената гола, непохватна, изправена срещу присмеха.
И щом съм оцеляла там… под всичките погледи, вперени в мен – тогава защо да крия коя съм? 🙃