Искам…

Искам…
Колко егоистично би било да кажа „искам“.
Но искам.

Искам да посрещам мъгливата сутрин
с аромат на полски билки,
искам да спорим на дълбока тема
и да я забравим,
щом смехът ни разсее.

Искам да сме в колата,
гонещи залеза с музика стара,
искам кожата ми да настръхва
от дъжда, снега, студа,
а после трепереща в прегръдката си
да ме стоплиш.
Да стана гореща.
Като факла.

Искам да си обещаваме звезди,
сякаш са наши… собствени.
Искам да ме гледаш и очите ти да светят.
Да обичаш когато ти показвам страстната страна на света,
в изкуството и красотата,
в пчелата и листото…
във всичко ежедневно,
където душата живее.

Искам да чета на глас,
докато подпираш глава,
в ръцете ми,
кротко тихо, доверчиво…
Там на високо.
На върха на поляната,
под тежката сянка на дъба.
Под дървото – където даже времето спи.

Искам да танцувам боса в тревата
да правя дните ти по-нежни,
а нощите страстни.
Искам да внасям хаос в спокойствието ти. Леко… сладко, непохватно.

Искам да бъда утеха в тревогата ти,
да съм усмивка за раната ти.
Искам да ме учиш на много неща,
а аз… да съм твоя. Цяла.

Искам да сме двама.
Колко егоистично е… може би.
Но искам.
Искам всичко това.
И още… много неща.