Хората са толкова красиви.

Хората са толкова красиви.
И не говоря за лицата.
Нито за външността.

Говоря за леката извивка в края на усмивката.
За рошавата прическа в забързана сутрин.
За кожата, украсена от следите на времето,
болките, раните… труда.

Колко са красиви…
в несъвършенствата си.
В страховете, които ги правят човеци.
В любовта, която ги кара да летят… да оглупяват.

В треперещите ръце, забързания пулс,
движенията на танца.

Колко са красиви…
когато сгрешат
и лекичко прикрият от срам лице.
Когато се окажат прави,
но погалят другия с мека доброта.

Когато гонят мечта,
залез…
любовта.
Когато страдат,
а после се изправят.

Колко са красиви хората…
във всички ежедневни неща.

В несъвършенствата.
В импулсивността.
В страха.
В любовта.

В грешката.
И прошката.
В усмивката, срама, гнева.

А в онази капка сълза…
дошла право от душата?

Там са най-красиви.
В разпада.
След тежестта.