Когато умът не спира…

Когато умът не спира…

„Имам нужда от нещо, което да ме държи. Иначе умът ми не спира.“
— Ван Гог

Срещнах цитата в едно клипче за живота на Ван Гог… даже го бях споделила тук.

Това дойде точно след един от дните, в които стигам до собствените си дълбини.

И понякога си мисля…
Дали пък това не е просто начинът, по който работи моят мозък?
Или е характер? Или диагноза? Или дете, което така и не порасна по „правилния“ начин?
Дали това неспиране на мисълта не е защита? Или наказание? Или… начин на живот, който не съм избрала, но нося като моя същност?

Нещо, което много хора не разбират за мен, е че аз мисля… непрекъснато.
Почти никога мисълта ми не млъква, дори когато външно не си личи.
Дори сънищата ми не са почивка за мозъка.
Те са продължение – на деня, на емоциите, на знаците, на загадките.
Сънувам символично, разплитам невидимите нишки в емоциите си и тези на околните, усещам болката и красотата по-силно от „нормалното“.

Мозъкът ми има нужда от цел, за да не се самоунищожи. И търси… постоянно. Рови. Обикаля кътчетата на мисълта, душата, всичко.
Но има неща, които карат всичкото това бръмчене да замълчи. Или поне да затихне.
Това са…
Хиперфиксацията.
Разгадаването.
Любовта.

Когато съм във фиксация – мозъкът ми сменя скоростта. Ако обикновено прекарвам 18 часа в саморефлексия, вътрешно проучване, вътрешна философия…
когато съм фиксирана – това време се разполовява. Останалото отива към темата, проекта, човека, търсенето.
Цялото ми същество влиза в „мисия“.

Понякога дори си мисля…
Дали не е това моят истински дом – търсенето?
Дали смисълът не се ражда от самото опитване да го намериш?

Аз още от малка живея така.
Мислех, фантазирах, измислях неща, които не съществуват, защото… не можех да не ги виждам.
Правех парфюми от цветя. Строях лабиринти. Създавах игри, които не съществуват. Играх театър без сцена. Създавах експерименти, които никой не би разбрал.
Докато нещо не го доведа до онзи „край“, който само аз усещах като завършеност – не можех да спра.

В шести клас започнах да чета Шекспир.
Не защото някой ми каза, че трябва.
Просто в болничната библиотека, от която взимах книги… вече бях прочела всичко друго за възрастта ми.
И в думите му – в отказите, в обичта, в трагедиите – усетих нещо познато, нещо толкова мое.

Тогава още не знаех, че душата ми ще се храни със смисъл, думи, усещания и невъзможности. Но го чувствах толкова правилно.
Не знаех, че в света на книгите и търсещите смисъл въпроси ще ми е по-добре, отколкото в света на „как си“ и „всичко наред“.

След това… започнах да се влюбвам.

Първо – в хора, които не знаеха за мен.
После – в такива, които бяха просто лица в съседния клас, версии на онзи първи образ.
На 14 се влюбих истински.
И за първи път усетих лекота.

Започнах да пиша, да рисувам, да танцувам.
Изразявах себе си. Движех се. Живеех.
Тогава осъзнах, че любовта ме кара вътрешно да млъкна.

Дори разходките ми в парка, където прекарвах сама с мисълта си, се превърнаха в нещо по-леко. Започнах да обръщам внимание на света. На децата, които тичаха покрай мен. На възрастните двойки, отишли да се поразходят двама. На начина, по който дъждът се стича по асфалта.
Любовта ме върна в днес.
Тя ме накара да спра да мисля за всичко.
Да мисля само за едно.
Да създавам.
Да давам.
Да обичам с душа и сърце.
Превърнах се в творец.

Иначе мисълта ми е като разярен вятър – върти, носи, събаря. А любовта я прави вълна – все още силна, но повтаряема, ритмична.

Често страдам от депресия. От тревожност.
От загуба на смисъл.
И знам как да се „оправя”.
Чела съм… толкова методи, техники, неща.
Но всичко е временно, ако… ами – няма смисъл.
Тогава се спасявам или като намеря нова фиксация…
или потъвам в това нищо…
в което се превръща животът без опорна точка.

И напоследък си давам сметка, че може би смисълът не съществува.
Или по-точно… не съществува като нещо общо.
Той е подвижен. Субективен.
Всеки човек има свой собствен език на смисъла.

Някои намират смисъл в пътувания.
Не като бягство от реалността, нито маска.
А искат да вкусят всичко на света.
Да усетят всеки аромат, да докоснат всяка култура, всеки цвят.
Други – в създаването.
Усещат как всичко изчезва, щом започнат да творят.
Без значение дали е творба, уред, софтуер.
Просто усещат, че това им дава смисъл да живеят.
Трети намират смисъл в промяна, в действие, в красотата.

А аз?

Моят смисъл е любовта.
Не като притежание. Не като роман.
А като пространство, в което мога да давам.
Да се грижа. Да се движа. Да променям. Да бъда част от нещо живо.
Да се слея. Или да се огледам. Или да се изгубя.
Любовта ми дава гориво за моята мисия.
Онази… на душата.
Любовта е нещото, което задвижва моя двигател.
С нея до мен мога да постигна невъзможното.
Защото когато давам… се чувствам цяла. Когато чувствам – искам да се боря. Намирам смисъла не просто в очите на другия, а чрез тях и това, че гледат в мен.

А празнотата… тя не идва от това, че не знаеш смисъла.
А от това, че го знаеш… и не можеш да го живееш.

Понякога стигам до екзистенциална депресия.
Тя не идва просто от празнота. А от сблъсък.
Знам какво е моето „защо“…
но когато то отсъства – всичко се руши.
Нямам на какво да опра ума си, за да замлъкне.
Нямам къде да подам сърцето си, за да се успокои.
Нямам пламък, в който да се стопля.

Аз съм склонна към дълбока саморефлексия.
И съответно свободен мозък на пълен капацитет значи постоянно ровене, търсене, проучване на собствения ми ум, капацитет.
И често стигам до такава празнота.
Защото това, което кара ума да спре, е глупостта на любовта.

И се питам…
Дали това е просто част от мен?
Дали е от маскирания аутизъм?
INFJ характера?
Просто творческа душа?
Дали някъде между всичко това не се крие истината?
И дали тази истина не е поезия, а не някаква диагноза?

Може би… това е моята конфигурация на съзнание.
Такава – рядка (но и прекрасна), на мислител с романтична душа.
Творец, който се лута из бездната на смисъла, но носи светлина в ръцете си.
Стига да се докосва до… смисъла си.

А когато няма къде да дам любовта си – тогава всичко се срива.

Дали всъщност не съществуват два вида хора?
Едните – които могат просто… да бъдат.
И другите – които мислят, за да съществуват.

Защото ако има…
аз съм от вторите.
Ако не разплитам, ако не търся, ако не се питам “защо”, “накъде”, “а какво ако”…
се разпадам.
Защото не знам как да стоя в нищото.

Мисля, че такива хора като мен не могат да останат просто в покой.
Покой без мисъл е бездна.
Или скука.
Или капан.
А понякога и трите едновременно.

Знаете ли какво е да имаш ураган от мисли и нищо, никой да не може да го успокои?
Да виждаш смисъла ясно, а да не можеш да го докоснеш.
Да съществуваш не в света – а паралелно с него.

Тук се сещам отново за Ван Гог. Напоследък доста го… “усещам”.
Много хора знаят за лудостта му.
Малцина знаят защо е рисувал така.

„Имам нужда от нещо, което да ме държи. Иначе умът ми не спира.“ – това е писал в писмата си до брат му Тео.
„Имам толкова много огън в себе си, че ако не го излея на платното, ще изгасна.“

Той не е рисувал, за да стане велик.
Рисувал е, за да остане жив.
Да даде форма на хаоса.
Да укроти мисълта с цветовете на боите.
Да разпилее мисълта си върху празното платно.

И аз го разбирам.
Често не създавам, за да изразя нещо…
а за да не се разпадна напълно.

В дните, в които няма на какво или на кого да се опра… пиша.
Не защото искам да кажа или да се оплача.
А защото не мога да понеса тишината на вътрешния шум.

Ами Силвия Плат? Още една душа, родена със свръхчувствителност.
Тя не просто е пишела, тя е викала чрез думите си.
Обичала силно, мислела дълбоко, страдала красиво.
Тялото ѝ – тук… но душата ѝ в други измерения – където няма малки приказки и плитки чувства.
„Аз съм, аз съм, аз съм.“ – повтаря тя в един от най-известните си пасажи.
Просто за да си докаже, че още съществува.
Да остане. Въпреки мислите си.

Вирджиния Улф, Пруст, Ницше… всички те вървят в една нишка.
Тази на мозък, който мисли твърде много…
сърце, което чувства твърде дълбоко…
тяло, което се срива под тежестта на вътрешния свят.

Аз може да не съм гениална като тях…
но и аз търся смисъл във времето.
И аз се питам кое е реално.
И аз усещам живота като прилив – в един миг пълен, в друг празен.
И аз мисля, докато не изгоря.

Много от тях не са издържали, защото времето им не в било време, което да приеме различността. Но днес… хора като тях, като нас, като мен могат да създават мост. Между вътрешния хаос и външния свят. Между тази безкрайна мисъл и една форма, която те държи.

Да си мислител с романтична душа.
Творец със склонност към самоунищожение.
Дете, което още говори със звездите.
Жена, която иска просто да има къде да раздава своята любов.
Не защото е нужна на някого, а защото тогава мисълта ѝ мълчи, а душата говори.
И за първи път…
е истински тихо.

А какви са формите на смисъла?
…какво ни държи живи всъщност, когато няма защо да бъдем…

Може би не съм единствената която има моменти, в които всичко изглежда безсмислено.
Не трагично, не драматично… просто празно.
Едно такова… беззвучно. Тъмно и мрачно. Без насока и път.

Не можеш да плачеш, не можеш да се бориш, не можеш да мечтаеш, защото просто няма за какво. Няма за кого.
Няма къде да отиде тази енергия, тази любов, тази нужда да си част от нещо по-голямо.
Къде да отиде това „повече“, което носим?
Къде да се излее душата, когато светът не е жаден за нея?

И се питам – какъв е смисълът, когато няма на кого да го поднесеш?

Какво прави човек, който е роден да дава, но няма къде да даде себе си?
Какво се случва с душа, която се поддържа не от получаването, а от отдаването?
И не говоря за травма. Не говоря за нужда от одобрение.
Говоря за мисия. За същност. За ритъма на душата, който е истински – не защита.

Аз знам моя смисъл, но реално… го нямам.
И тогава – не става ли така отново безсмислено всичко?

Любовта…
тя е много. Тя е всичко.

Когато я има – дори вселената да се разпада, ти знаеш къде си.
Когато я няма – дори целият свят да те аплодира… пак си загубен.

И тук не говоря за класическата романтична любов.
Не говоря за партньор, който ти носи кафе или ти пише „добро утро“.
Говоря за онова дълбоко вътрешно усещане, че си нужен.
Че има за кого да останеш.
Че си огледало на нечия истина.
Че си пламък в нечия тъмнина.
Че си част… не само от нечий живот, а от нечие съществуване.

В моменти, когато няма любов в живота ми…
когато няма къде да я дам…
стигам до онази екзистенциална празнота.
Празнота… не защото не знам какво търся,
а защото точно това, което е смислено – го няма.

А дали съществуват някакви вътрешни закони на смисъла?
Нещо като центрове в нас – лични, дълбоки, уязвими – и ако някой или нещо ги активира, ние оживяваме.
Ако не – просто вегетираме.

Ако приемем, че има (дори и да си имат понятие, което не знам)… моите центрове са любовта, създаването, грижата.
На някои са може би същите.
На други – може да е идеята, движението, свободата.

Но тук идва и страшното всъщност…
Когато знаеш какво те прави жив, но не можеш да го имаш.
Когато си открил своето „защо“, но не си открил „как“.
Когато си настроен на определена честота…
а светът около теб звучи в друг тон.

Тогава започваш да мислиш за всичко. За каквото няма нужда да се мисли.
За смъртта.
За самотата.
За онова чувство, че си сбъркан в свят, който не разбира твоя език.

И именно там се ражда онази екзистенциална депресия, за която не се говори много.
Седи тежко в гърдите и главата ти… не защото си загубил нещо определено, а защото не можеш да живееш без това, което не си имал.
Почти като фантомна болка.
Сякаш липсата е издълбала форма в теб – и сега я усещаш, въпреки че никога не е била пълна.

Аз съм мислител с романтична душа.
Това значи, че търся.
Че усещам дълбоко.
Че не спирам да задавам въпроси.
Че обичам с мисъл и мисля с обич.
Това значи, че без любовта – като смисъл, не като притежание… съм като изгубена в Невърленд.

И ето го парадокса…
Когато обичам, спирам да мисля.
Когато не обичам – мисля толкова много, че не мога да обичам… и живея съответно.

Може би затова обичам до болка.
Обичам всичко – хора, теми, музика, изкуство, символи, мистерии.
Всяка хиперфиксация е опит да се спра.
Да замлъкна. Да бъда тук. Да се закачам за нещо, за да не падна в бездната на мисълта.

Ван Гог е рисувал, за да не мисли.
Аз обичам, за да не мисля.

Не искам да ме разбира целият свят.
Всъщност осъзнавам, че искам само… да има къде да сложа тази любов, която имам.
Да я дам. Да я оставя в нечие сърце.
Да не я нося сама – като товар, който никой не иска, но и не може да бъде хвърлен.

Питам се още нещо.
Дали тишината е това, което всички хора търсят – или само онези… които не могат да я имат?

Аз не мога.
И не говоря за външната.
Мога да стоя в пълна тишина часове наред,
но вътре в мен… там е друг свят.

Там често има шум.
Не хаотичен… не досаден…

а просто непрестанен поток от мисли, усещания, дразнения, догадки, спомени, въпроси.
И напоследък се справям по-добре – на моменти.
Но в дълбочина… не мога да спра да мисля.
Освен ако не обичам силно, не търся отговори или не създавам нещо.

Осъзнавам, че това не е просто поетично.
А неврологична стратегия.

И си мисля…
дали това е подарък от съдбата или нежна форма на самонаказание?
Да виждаш повече. Да усещаш повече. Да мислиш повече.
И в същото време – да се изтощаваш по-бързо. Да си под напрежение от много и от нищо едновременно.
Да не можеш да стоиш в повърхностни разговори. И… да не можеш да си част от светове, които са твърде плитки за твоите въпроси.

Да мислиш с такава дълбочина, че накрая да потънеш.

Може би не е просто чувствителност.
Може би е като инструмент за улавяне на честоти, които повечето хора не чуват.

Може да се опише като да влизаш в стаята и да усещаш напрежението преди дори някой да е казал нещо. Вече виждаш проблемите, скритото, неизказаното на глас.
Да разчиташ микрожестове, въздишки, леко повдигане на вежда, неестествени паузи.
Да усещаш думи, които не са казани… и то по-силно от това, което е имало глас.
Да живееш в символи, образи, метафори, мълчания.
Да не можеш да лъжеш с изрази като „всичко е наред“, когато знаеш, че не е.
Всъщност да не можеш да лъжеш изобщо, защото се усеща като отрова за душата.

Знаете ли колко често изглеждам разсеяна за другите?
Мислят, че не чувам, не запомням, не виждам.
Но всъщност виждам всичко.

Няма момент, в който не се опитвам да свържа нещо с нещо друго.
За мен светът, хората – всичко е като… може би думата е пъзел. Или уравнение.
Няма чувство, което да не се опитам да разгадая – дали е мое, чуждо, наследено, породено от друг… спомен.

Мисля, че и дори в любовта не търся просто допир, а огледало.

Някой, в когото да видя себе си – онази себе си, която иначе остава скрита под пластове от философстване с вятъра и страх.

Любов.
Спасение.
Любовта която е спасение с тишината, която носи със себе си.
А в тази тишина…
да се случва магия.
Мозъкът ми да се подрежда.
Мисълта ми да се превръща в поток, не в торнадо от мисли.
Сърцето ми да започне да бие в ритъм, не с тревога.
И за кратко…
да не съм мислител, да не съм жена, да не съм дете вечно гонещо вятъра.
Да не съм търсач.
Просто да съм аз.

И все пак знам, че това не е реалност, която мога да задържа.
Идва и си отива… като вдъхновение.
Но я чакам. Търся я. Строя я – в образи, в текстове, в светове. За да ме чуе. Види. Разпознае по честотата.

Но…
дори когато нямам любов, си я измислям.
За да съществувам. Нали това беше смисъла? Или поне моя.
Намирам идея, проект, нещо – и се вкопчвам.
И започвам да давам в него.

А когато е любов към някого… давам не защото той го иска или ме е молил за това,
а защото аз не издържам да задържам всичко в себе си, когато сърцето ми кипи.

Може би затова пиша това.
Защото ако не го изкажа…
ще остане да крещи в мен.
А не мога да понеса още един вътрешен вик, който никой не чува.
И този може да не бъде чут…
но поне вече съществува.

Може би някога, някой ще ме разбере. Или поне ще иска да опита.
И няма да казва „престани да мислиш толкова много“ защото ще знае, че това ме прави мен – мен.
А ще каже просто, че остава. 
Че ме чува.
Че ме приема.

И не като роля. Нито като полу-истина.
А с дефектите и дарбите ми.
Защото на мнозина често ни е някак по-лесно да кажем „нещо не ми е наред“.
По-лесно, отколкото да се обясняваш на хората.
По-лесно, отколкото да си изключение от останалите.
По-лесно, отколкото да си човек, който усеща твърде много, мисли твърде надълбоко, и не умее да бъде “нормален”, дори когато се преструва добре, за да оцелява сред другите.

Не знам дали е от аутизъм, характер или просто така работи мозъкът ми.

Но знам, че в света ни е нормално да мълчиш, когато нямаш какво да кажеш,
да се усмихваш, дори когато не вярваш в усмивката на лицето си,
да не си задаваш въпроси, които нямат ясен отговор.

Но аз бях… и останах странна.

А може би… просто бях себе си.
Истинска.
Понякога дегизирана с маска на “нормална” и “тихо-добра”.
Но отвътре… в тишината – винаги кипяща.

В последните години започнахме да наричаме различността с етикети.
„Характера ти е INFJ.”
„Имаш високо функциониращ аутизъм.”
„Това е от ADHD-то.”
„Хиперчувствителност е.“
„Ти си емпат.”
„Явно имаш склонност към тревожност и депресия.”

Всичко трябва да има диагноза. Да може да се постави в графа. Да бъде изследвано. Успокоено. Подредено. И аз… също съм такава. Сякаш искам всичко да рационализирам. Да е ясно, точно, предвидимо и структурирано.

Но има неща, които не се подреждат.
Които не се лекуват, защото не са болест.
Които не са грешка в системата, а част от друга система.
Дори бих казала сполучлива мутация.

Това не те прави бъг.
А може би… нов език.

А как се обяснява нов език на свят, който разбира само от клишета?

Как да кажеш, че мислиш в слоеве, че чувстваш едновременно миналото, бъдещето и чуждото настояще?
Че усещаш отсъствие по-силно от присъствие.
Че можеш да се влюбиш в идея.
Че сънуваш символи и се будиш с въпроси, които философите са си задавали векове преди теб, а ти дори не си знаел или чел за това.

Целта не е да сме просто „добре“.
Или поне за мен не е такава.
Аз искам да съм това, в което най-добре се справям.
Да съм честна и истинска.
Целта не е да те смачкват с клиширани съвети, с уроци по учебник, с „минимум 8 часа сън и спорт“, хранене със суперхрани и годжибери…
а да те изслушат. С разбиране и сигурно пространство.

Всъщност не искам да съм „добре” и „щастлива”. Това не е реално.
Искам да съм жива.
И това идва с много проблеми, сълзи, болки, страхове, решения и противоположните им – усмивки, лекота, спокойствие, любов.

И ето го пак въпросът…
Лудост ли е това?
Срив… или дълбочина?
Ако това, което другите наричат “прекалено”, е просто природа на душата?

Може би трябва да си спомним за онези,
които са били преди нас. Или поне за тези, които са запечатали името си успешно в историята.
Онези, които сме успели да чуем…
дори и някои от тях да е чак след края им… когато вече ги е нямало.

Ван Гог – който отрязва ухото си, но рисува светлина, каквато никой не е виждал.
Силвия Плат – която пише за болката така,
че думите ѝ лекуват… векове след нея.
Вирджиния Улф – която се дави, защото светът не разбра вълните в съзнанието ѝ.
Ницше – който побърка света с мислите си, а светът го нарича побъркан.

Всички те…
обвинени в лудост.
Осъдени от времето си.
Но днес?

Днес ги наричаме гении.

Ако бяха живи сега – щяхме ли отново да ги смачкаме?

Щяха да получат диагноза.
Етикет.
Щяха да бъдат наречени „трудни“. „Прекалени“. „Проблемни“.
Щяха да ги пратят на терапия.
После – лекичка рецепта от психиатър.
И план за “правилно” поведение.

А после?
Тишина.

Защото светът не обича хората…
които го карат да мисли.

Твърде често…
светът лекува мислещите,
чувстващите,
живеещите…
вместо да ги чува.

Това е проблем.

И често няма нужда от “лечение”.
Понякога терапия наистина е необходима. Но като временен дом.
Не да те „оправя“, а да ти подаде ръка, пространство, в което да дишаш без да се преструваш и давиш в своята „прекаленост”.

А ако си дочел текста дотук…
може би и ти си от тези хора, които не могат да обяснят себе си с една дума.
Които не се побират в „добре съм“ или „всичко е наред“.
Които понякога мислят твърде много…
и обичат още по-силно.
Които търсят смисъла…

Може би и в теб има нещо, което не млъква.
Нещо, което не търпи посредственост, не понася фалш, не разбира защо светът не се пита „защо“.

Може би и ти си си мислил като мен…
“Нещо не ми е наред.”

Но…
какво, ако всичко ти е наред?

Ами ако си просто мислител, с романтична душа, скрита зад маска, изградена от свят,
в който е по-удобно да бъдеш “нормален”, “добър”, “правилен”?

А в теб бушува океан…
Нещо което света има нужда да види.
Но колко често играеш ролята на „добър”, за да не те е срам, да не носиш вина, да не те изоставят и да бягаш от осъзнаването, че всъщност си сам.

А дали в опитите да се свиеш толкова много, за да бъдеш приет…не си забравил да помислиш дали това в каквото искаш наистина.
Наистина ли искаш да си харесван от всички?
… или всъщност искаш само един да те приеме.
Някой, който ще погледне през теб и няма да се уплаши от това което си.

Ами ако си…
човек, който не търси пътя, а смисъла зад пътеката.

Човек, който не обича просто хора, а обича усещания. Движения. Грижа. Споделяне.

Човек, който не мълчи, защото няма какво да каже… а защото няма кой да чуе дълбочината му, без да обърне очи в неразбиране.

В този свят често хората с душа се чувстват като човек, който търси звезди, докато другите гледат земята.

И да…
ако си като мен, винаги ще има моменти на тишина, в които ще искаш да спреш всичко –мислите, усещанията, копнежите, нуждата да раздаваш себе си.

Но в тези моменти…
точно тогава…
може би трябва да си спомниш, че и ти си от онези, които не могат да спрат да търсят.
Защото знаят, че смисълът не е в това да намериш…
а в това да се свържеш и създаваш.

И ако има дни, в които не намираш с кого –
свържи се със себе си.
Поне опитай.
Вземи лист. Цвят. Музика.
Това в което аз намирам утеха е моят “дефект” (но всъщност спасител) хиперфиксацията.
Позволи на любовта да тече през теб, дори без посока.
Дори да е идея. Проект. Мисъл.
Рисувай. Пиши. Движи се. Мечтай.
Каквото те държи да не потънеш
в дълбините на ума си.

Така… с надежда…
чакай.

Да се видиш в чужди очи.
И да чуеш най-хубавото…
тишината.

Там, където си най-истински.
Без маски. Без съдене.
Без нужда от обяснение.
Приет.
С лошото и с хубавото.

Там, където уникалността ти се празнува, а добротата не ти се изисква насила.

Там, където си…

мислител с романтична душа. 🤍