Гласът на болката…

Гласът на болката…

Боли ме, че няма кой да ме види и съм невидима.
Сякаш живея зад стъкло, през което никой не поглежда.

Боли ме, че съм без глас, и няма кой да ме чуе.
Думите ми се разпадат във въздуха, преди да стигнат до нечие ухо.

Боли ме, че никога не съм била достойна за някой и да остане.
Хората спират при мен временно, но никой не избира да остане като у дома.

Боли ме, че нямам на кой да кажа истината си без да се защити и избяга.
Истината ми тежи за другите и става оръжие срещу мен, вместо мост.

Боли ме, че понякога самотата е толкова крещяща, че заглушава любовта в сърцето ми.
Тя е шумна пустота, която дори същността ми – любовта… не може да надвика.

Боли ме, че няма пред кой да плача.
Сълзите ми падат в тишината, без рамо, което да ги приеме.

Боли ме, че сърцето ми винаги дава, но не познава какво е да получава.
Протягам ръце навън и ги прибирам празни.

Боли ме, че сълзите ми пресъхнаха по лицето от болка.
Сега болката е суха, като рана без кръв, но още пареща.

Боли ме, че трябва да познавам болката толкова отблизо, но не и това да бъдеш обгрижен.
Болката е като стар приятел, а грижата — като непознат минувач.

Боли ме, че се чувствам вечно раздвоена между доброто и това, което е правилното за мен.
Стоя между дълга към другите и дълга към себе си, и все едното трябва да боли.

Боли ме, че ме използват.
Приемат ръцете ми, но не пазят сърцето ми.

Боли ме, че знам, че ме използват и пак го допускам от любов.
Моята любов се крие в „да“ дори когато трябва да е „стига“.

Боли ме да съм вечният заместител, но не и основен.
Винаги втора опция, временна спирка, но никога не дестинация. Никога избор от сърце.

Боли ме, от това да прегръщам с истина и грижа, а да срещам ножове, които ме пробождат мен.
Прегръдките ми се връщат като остриета в плътта. Носят белези, вместо топлина.

Боли ме, че нося чуждата болка редом до моята.
Държа два товара, но никой не поема дори собствения си.

Боли ме, че ми тежи, а дори когато посмея да искам помощ, няма кой да подпре света поне за малко.
Светът остава върху раменете ми, дори когато извикам за помощ с „не мога сама“.

Боли ме, че няма кой да ми даде въздух, когато се давя от живота и безсмислието.
И търсейки глътка въздух, получавам още вода в дробовете си.

Боли ме, че никой не ме търси, когато се загубя в мъглата си…
Изчезвам в тъмното, но никой не произнася името ми, за да се върна.

Но… докато думите ми съществуват,
дори загубена в мъглата,
съществувам… и аз.