Понякога (като днес) си мисля…

Понякога (като днес) си мисля…
че най-трудно е да скърбиш за жив човек.
Как се забравя някой, който не е част от живота ти, но можеш да го срещнеш отново случайно на улицата, пред блока, в магазина или на паркинга? Как се преживява, забравя и пуска някой, който… съществува и е някъде там?

Виждаш го за миг, дори и да е отдалеч… и сякаш всичко, което си постигнал вътрешно като напредък, изчезва. Спира. Времето се разтваря. Без да искаш, се хващаш, че си се усмихнал. Автоматична реакция. После се появява онова нервното усещане, което те стяга отвътре, сякаш тялото не знае какво трябва да прави. И накрая – сълзите.
Как да понесеш присъствието и отсъствието… в една и съща секунда?

С мъртвите е различно – те повече не се връщат в живота ни. И да плачем, и да отричаме, и да се ядосваме – няма ги. Накрая ни остава само примирението за загубата. Но тук… живият може да е пред очите ти, дори някой път да се наложи да говорите. И това всеки път удря сърцето ти като камбана. Всичко се разклаща в теб. Вътрешният хаос започва да търси посока, без да знае накъде е пътят.
Колко пъти може да се преживява една и съща скръб? Колко пъти можеш да започваш отначало?

Не е ли това едно от най-тежките неща – да знаеш, че някой е някъде там, на една ръка разстояние, и въпреки това да е извън живота ти?
Как се живее с парадокса…
ето го – и няма го?

И дали всичко изчезва едва когато сърцето намери нова посока, нов човек, ново рамо, ново нещо за прегръщане? Може ли празнотата да се излекува само като бъде заета? Може ли любовта да изгони скръбта? Или просто я покрива като тънък пласт, а раната отдолу остава?

Не е ли именно това трудното да бъдеш човек? Да бъдеш объркан и сигурен едновременно. Да обичаш и да се разочароваш. Да бъдеш ведър и тъжен, силен и уязвим – всичко това в една и съща кожа, душа и сърце. И да не знаеш дали съдбата няма да реши да тества „напредъка” ти с една секунда присъствие на някой, който уж си „преживял”…

Може би… именно това е цената на човешкото сърце – че помни, дори когато иска да забрави. Носи своите албуми пълни с емоции от спомени, които упорито опитваме да изгорим. Но все пак изскачат в момента, щом видим спомена оживял.