Любовта като спектър…

Любовта като спектър…

Често съм писала теми за любовта. Но има нещо, което отново и отново ме връща към темата. Това как масово хората вярват, че щом вече имат партньор, любовта е в кърпа вързана. Изведнъж старанието от преди връзката е безсмислено. Че край… любовта е наша, и е нещо, което просто си стои на мястото в ъгъла и не изисква повече усилие от нас.
Нали сме спечелили мъжа/жената…

Но това е илюзия.
Любовта се печели ежедневно.

И има един въпрос, който хората във връзка често си задават. Въпрос, който звучи уж логично с идеята, че търси „проблема”… а всъщност е толкова грешен, че даже няма правилен отговор.

Въпросът е…
„Направих ли нещо?”

И нека уточня, че любовта не е същото нещо като привързаността или обичта.
И ако една двойка иска да не живее като брат и сестра, като съквартиранти или като пенсионери, които са заедно, защото… ами не им остава много – то любовта трябва да присъства. И то всеки ден по възможност.

И, да… тя си има своите приливи и отливи. Но ако позволим напълно да си отиде, връзката вече е нещо друго. Тя може да остане като грижа, като сигурност, като навик… но не и като онова живо чувство, което кара двама души да се търсят и копнеят един за друг.

Мисля си, че може би един от най-сигурните начини да разберем дали сме влюбени или не е когато човекът… не е до нас.
Какво е усещането тогава?
„Оф, искам някой, с когото да си поговоря“… или
„Искам той/тя да е тук, за да си говорим“?

Любовта не привързаност, не е и просто обичане. Тя живее в малките всекидневни неща. И да, наистина се крие във въпроса „Направих ли нещо?“. Но не в смисъла, с който се задава. А с…
Отворих/задържах ли вратата?
Направих ли кафе и за другия?
Споделих ли нещо забавно с него?
Подадох ли ръка, когато видях, че се затруднява?
Изпратих ли нещо, което ме напомни на нея/него?
Дадох ли прегръдка на другия, когато видях, че има нужда от нея?
Дадох ли просто една усмивка… ей така, без повод?
Припомних ли някоя интересна случка, която е само наша?
Потърсих ли съвет?
Напомних ли му/ѝ за нещо важно, което може и да е забравил/а?

Отговорът на „направих ли нещо“ никога не е просто „да“ или „не“.
По-скоро е…
какво направих и какво не направих.

Защото действията имат две лица. Те могат да бъдат жестове на любов – кафе, внимание, подкрепа – или удари срещу нея – обида, наказание, мълчание с цел нараняване.

И същото важи и за бездействието. То също има две лица.
Да си пасивен, когато любимия плаче или го боли, когато има нужда от разговор, когато търси съюзник – това е отсъствие, което тежи.
Но да останеш стабилен и тих в момент на ярост, да си присъствие, когато другия не иска думи – това е бездействие, което лекува. Капка вода за градината на любовта.

Ако погледнем любовта искрено и право през нея, ще видим, че не е черно-бяла. Тя е спектър – между светлината и сенките, между действие и бездействие, между това, което правим за любовта, и това, което пропускаме да направим за нея.

Тук е важно и друго, защото много хора бъркат какво е любов и я слагат наравно с обичта. Или още по-лошо… с привързаността.
Привързаността се ражда от времето, навиците, споделеното ежедневие. Тя е като корените – да свикнеш с нечие присъствие, с гласа му, с начина, по който денят ви протича заедно.
Обичта идва отвътре. Тя е в грижите, от саможертвите, от онова странно безпричинно „сърцето ми те обича без значение какво правиш“. Тя е почвата, в която има доброта и отдаване.
Любовта е различна – тя е движение, печелене, постоянна динамика. Тя е цветето, което цъфти само ако се полива правилно и редовно.

И тук идва една суровата истина, която много хора не искат да приемат и често обвиняват партньора си… за липсата на любов. Но човек, който не се старае да поддържа любовта… няма право да се сърди, че другият вече не е влюбен в него.
Не можеш да очакваш цветята да цъфтят, ако не ги поливаш, нали? Защо тогава се сърдиш, че вече не намираш любовта в очите на другия?

Истината е…
Не можеш да обвиняваш градината, че е изсъхнала, когато не си я докоснал с грижа и не си отделил нужното ѝ внимание.

Но има още едно нещо, което прави любовта (може би) най-сложният от елементите на връзката. Това е, че грижата сама по себе си не е достатъчна. Защото… не всяка градина е еднаква, не всяка почва приема водата и грижата по един и същи начин.

Любовта расте върху терена на човека до нас – и ако искам да се наслаждавам на нейните цветове, трябва първо да познаваме тази земя. Къде е светло и къде е сенчесто в него? Къде е нужна повече вода – повече присъствие, повече думи, повече жестове – и къде е нужна повече сухота, търпение, тишина?

Любовта не расте върху равен терен. Тя расте върху особената и уникална почва на другия – с неговите рани, пукнатини и сили, с неговите сенчести и светли места.

И ако не познаваме тези сенки и светлини, как ще знам кога да действаме и кога да се въздържим?
Как да разберем дали в даден момент е нужно да говорим или просто да присъстваме?
Може би точно затова толкова често грешим и поливаме там, където земята има нужда да остане суха, а в същото време държим на сянка онова, което копнее за слънце.

Тук идва ролята на обичта. Да обичаш, значи да се учиш на терена на другия. Да знаеш къде е крехко и къде е устойчиво, кое трябва да пазиш от бурята и кое да оставиш да се калява. И едва когато познаваш тази почва и земя, можеш да бъдеш истински градинар на любовта и да видиш цветовете ѝ.

Любовта не е само правене или неправене.
Тя е в спектъра между тях. В начина, по който действията и бездействията се превръщат или в рани, или в лек. В това какво правим за любовта – и какво пропускаме да направим.

Въпросът не е „Направих ли нещо?”…

Въпросът е „Какво направи и какво не?”