Китът

Китът
(или как първата усмивка идва точно след болката, а не защото е изчезнала)

Днес беше много наситен на осъзнавания ден. Имаше болка. Имаше и сълзи.

А първата усмивка след тежестта не беше на нещо голямо (всъщност беше голямо)…
на един кит. 🐋
Маслен кит.
Малка искричка щастие в иначе сивия ми ден.

Но и дойде с едно осъзнаване.
Че не всички виждат света като нас.
Не всеки ще види кит в петно от автомобил.
Не всеки би се интересувал от такова.
Не всеки би спрял, за да го снима и запази като споменче сред хилядите си снимки на петънца, кора на дървета и камъни.

Осъзнах, че понякога сме наранени от близките си не толкова от поведението им…
колкото от неразбирането, което се чете в очите им.
В онова студено лице, където очакваш усмивка, която да се върне към теб като бумеранг. Но получаваш… поглед с въпросителни и раздразнение.

Мисля, че днес усетих детето в мен как отново се почувства като странното момиченце.
Онова дете, на което му повтаряха
„Какво да гледам?”, „Това е просто камък.”, „Не ме занимавай с глупости.“
И няма да лъжа… заболя.

Не защото не видях петното като символ.
Нито защото не ми донесе усмивка – направи го.
А защото… моят свят е неразбран.
Защото още чувам тези думи…
и в момента, в който ги чуя под някаква форма от близък човек – пак съм дете.

В гърдите ми се появи онова усещане от детството… че съм сбъркана.
Че съм прекалено странна дори за най-близките, които би следвало да те разбират.
Че „виждам неща“, които са нищо.

Но знаете ли…?
Въпреки това го видях.
Пак видях кита.
Пак ми беше красив.
Вижте го…
Не е ли идеален такъв, какъвто е?
Създаден от случайността…
и видян от мен.
Пак от нея.

И не… не ми мина тежестта.
Не ми стана по-леко.
Нито се почувствах „по-силна“.
Но…
усмивката си я запомних.

Не защото нещо се оправи след днес. А защото в един тъжен ден, сред мисли, които не знам как да спра, видях един кит от масло и си казах…

„Да, странна съм. И да, боли. Но все пак… още мога да виждам това което другите не успяват.“

И това… е нещо.
Не просто нещо.
Това съм аз.

Дори светът да не вижда света като мен… аз ще продължавам да го виждам така – с очите, които намират живот в нищото и смисъл в тишината.
И да… пак го обичам с всички негови петна, сенки и магия, които ми напомнят…

…може би смисълът не е да бъдеш разбран, а да не спреш да виждаш малките чудеса, които другите подминават. 🤍🐋