Чуждото, което ни спасява от своето…

Чуждото, което ни спасява от своето…

След среща с едно малко коте, търсещо подслон под дъжда, се вкарах в мисли.
За мен. За моята котка у дома. За хората. За добротата.

Понякога си мисля, че не е вярно онова клише, че хората не ценят това, което имат.
Не е, че не го ценим… а че не можем да го понесем.
Твърде е близо.
Твърде е истинско.
И точно затова, когато някой или нещо има нужда от нас у дома, бързаме да помогнем на онова, което е далеч.

Защото е по-безопасно.
По-лесно е да помогнеш там – навън.
На бездомното коте или куче,
на човека в нужда,
на някой далечен.

И не става дума за липса на доброта. А за страх.
Навън не те задължават да останеш.
Не изискват от теб да се промениш, нито да понесеш вините си.
А у дома… вече е лично.
Близко.
Там има история, разочарование, вина, пропуснати мигове, отговорност… и болка.

Да изпратиш помощи на бедстващи е по-просто, отколкото да чуеш гласа на човека от съседния апартамент, който пореден ден
седи сам в тъмното.
Понякога е по-лесно да спасим уличното коте, отколкото това, което всяка вечер се бута до нас.
Защо ли?
Защото спасението на своето изисква среща със себе си.
А тя… е по-страшна от всяка чужда болка.

Това е парадоксът на външната доброта и вътрешната слепота.

Често не търпим да гледаме собствените си пропуски, затова ги компенсираме навън.
Помагаме на бездомното животинче, защото не можем да понесем вината, че сме пренебрегнали нашето у дома.
Грижим се за чужда болка, защото нашата е прекалено близо.

То е като да се скрием зад благородния жест.
И не… хората не го правим, защото сме лоши по природа.
Просто не издържаме на дълбокия контакт със собственото си безсилие.
Защото да се грижиш за нещо свое изисква да се върнеш там,
където си наранил някой,
където си бил студен,
където си видял, че не си бил „достатъчен“.

Докато „чуждото“ дава онова усещане за контрол – за доброта без риск, за любов без рана.

И може би точно затова светът е пълен с хора, които спасяват всичко друго…
освен онова, което е в собствения им дом.
И вътре в тях.

Може би хората не сме жестоки.
Може би просто не издържаме да видим истината…
че имаме, но не даваме.
Че сме нужни, но не присъстваме.

А чуждата болка ни дава приятната илюзия, че все пак сме добри хора.
Докато нашата… тя е друго нещо.
Тя ни изправя пред истината.

А истината боли, защото изисква да обичаш там, където вече си пропуснал.

И може би това е човешката ирония…
да спасяваме всичко, освен онова, което е вече наше.