„Много си…”

„Много си…”

Замислили ли сте се какво означава да си „дълбок човек“?

Често хората казват, че съм трудна. Че съм сложна за разбиране.

Но аз просто се радвам на охлюва, който пресича пред краката ми по пътеката в парка. Усмихвам се при вида на дъгата като малко момиченце. Усещам спокойствие в дъжда, във вятъра, в аромата на земята и пръстта.
Обичам музика – и това ми е достатъчно, за да раздавам усмивки.

Това не е „много“.
Това е да си пълен отвътре.
Аз съм просто дълбока. И не като река… а като океана.
А когато си пълен от себе си, дори малките неща – една прегръдка, една разходка, дори най-скучната пейка – са повече от достатъчни.

Но когато не си пълен отвътре, в теб зее пропаст.
Опитваш се да я запълниш с всичко друго – само не със себе си.
Първоначално помагат малките неща. Нова дреха, излизане сред хора, шум.
После те вече не стигат.
Бездната расте и започваш да искаш повече – почивки, екскурзии, все по-скъпи, все по-екзотични.
Искаш нови дрехи, но вече да са маркови, нови преживявания, нови стимули и усещания.
Защото…
колкото по-голяма е разсейката, толкова по-дълго можеш да отлагаш срещата с вътрешната си празнота.

А тя винаги чака.

И когато се появи, носи усещането за безсмислие, депресия, загуба на радост от всичко и всички.
Без значение колко имаш и с кого си обграден – остава онова задушаващо чувство… че нямаш.

Това е плиткостта.
Не познаваш собствените си дълбини.
А това води дотам, че започваш да търсиш запълване с материални и външни неща.
Защото… ехото на празнотата вътре започва да говори твърде силно.

А пълният човек има нужда само от още 5-10%.

Той вече е щастлив в себе си.
Не бяга в работа, вещи или шум.
Той се радва на листото, на мекотата на одеялото, на дъжда.
Може да направи щастие от локвата, от горещия ден, от самото съществуване.

Докато празният човек има нужда от 80%.
Колкото повече бяга от празнотата, толкова повече тя расте.
И така я пълни с временни неща – онези, които избледняват щом останеш сам.

Но пълнотата и празнотата не са противоположности.
Всъщност аз ги виждам като прилив и отлив – естествено движение вътре в нас.
Никой не е напълно пълен или напълно празен.
Пълнотата е моментът, в който си в съгласие със себе си – когато това, което си, и това, което имаш, съвпадат.
А празнотата идва, когато се откъснеш от себе си – когато започнеш да живееш в отражения… в чужди очи, вещи, мнения.

Самата пълнота не е цел, която постигаш веднъж и остава.
Тя е дишане.
Състояние на вътрешно щастие, което поддържаш с малките неща – охлюва, дъжда, музиката, мекото одеяло, смеха на дете.

Затова „дълбоките“ хора изобщо не са сложни.
Те просто не са изгубили връзката си с простото.

И може би затова и светът ги нарича трудни… защото в тях има тишина, а тя плаши онези, които не я познават.

Всъщност дълбоко не значи „много“.
Дълбоко значи да познаваш себе си и да позволяваш на другия да те опознае.
Докато „лесният“ тип човек изисква лесно достъпни неща – пари, шум, разсейване, то дълбокият иска само едно… присъствие.