Откровение…

Откровение…

Не знам дали някой ще прочете това, или дали изобщо има значение.
Но аз… правя крачка за себе си с него.

Напоследък ми се мълчи.

Не мисля, че е защото нямам какво да кажа, а по-скоро, защото не намирам сили дори да се изразявам.

Истината е, че преминавам през нещо, което дълги години съм се опитвала да скрия зад усмивки, думи като „добре съм“ и зад креативност.
Но понякога и моят свят спира.

Всичко, което обичам – писането, рисуването, музиката, думите и дори красотата на дъжда – сякаш се отдръпва. И оставам аз… насаме с едно голямо „нищо“, което ме плаши, защото го познавам отблизо. Дишало е вместо мен, парализирало е живота ми, оставяло ме е с мисли за тъмнина и още по-голямо нищо с години.

Срам ме е да го призная, защото винаги съм играла ролята на човек, който не го е страх да се бори. Който намира смисъл дори в почти безсмислени неща. И някой, който обича да вдъхновява другите.

Но… този път осъзнавам, че това няма да е достъчно. Имам нужда от помощ – и ще я потърся. С лекар. С лечение. И може би най-важното – с търпение към себе си и към онази част от мен, която се е изтощила от живота.
Ще опитвам да се боря, да продължа. Дори и бавно, дори и по-тихо в някои дни.

Истината е, че ме е страх от лекарствата, защото знам как действат – колкото помагат… толкова и притъпяват. Губи се искрата в гърдите, дълбочината, чувствата. Погледът става спокоен, но и безчувствен.
Но… понякога светът не може да ни предложи това, от което имаме нужда. Не и в момента.

Понякога…
колкото и да си осъзнат, колкото и да разбираш механизмите, смисъла, пътищата, идва момент, в който просто не можеш да правиш дори нещата, които обичаш.
Не те вълнува нито дъжда, нито охлюва, нито символите.

Дни в които…
дори светлото може да започне да боли.

И това са онези моменти… в които просто спираш.
И изведнъж няма музика, няма думи, няма вдъхновение което да те издърпа този път.
Тогава дори не ти се живее „красиво“.
Стоиш в тишината и се питаш дали това е краят на смисъла… или просто неговата сянка.

Много хора минават през същата бездна.
И се плашат, защото не знаят, че тя е част от нас. Понякога от растежа. Друг път – от изтощението.

Затова, нека това бъде писмо в бутилка. За онзи, който някой ден ще го намери.

… не се отказвай.

Не винаги трябва да търсиш сила за „още“.
Понякога просто трябва да останеш.

Дишай. Плачи. Мълчи. Лежи. Спи.

И знай, че дори в най-дълбокото нищо… все още има живот, който иска да бъде.
Може да е тих в момента, невидим дори… но е жив.

Потърси помощ и знай…
…ще се върнеш към себе си.
Само не се предавай. 🤍

Понякога се налага да се научим как да живеем, дори в дните, когато не искаме нищо.

“Искам да поискам нещо… но не искам нищо.”