Напоследък не съм много пишеща в символичен език.

Напоследък не съм много пишеща в символичен език.
Но… го живея – честна дума, дори и да не пиша. 🙃

Ето го и онова петънце кит, което ме „намери“. Но сега някак се е сдобило със сърце върху себе си – сякаш самата Вселена е решила да му сложи и пулс.

Залезите…
Не са просто красив край на деня. Напоследък ми се случват като покана да се огледам в тях, да ми дадат пауза за въздишка.
Признавам си – умеят да идват в дни, когато вътре е тежко… и някак да ми напомнят, че все пак има и цветове сред сивотата.

Кафето.
Не знам за вас, но аз виждам едно ин, чакащо ян. ☯️😅
Една половина, готова да бъде допълнена от другата половина.
Въздушната пяна и пълното дъно.
Мекота и горчивина.
И двете – в една и съща чаша.

А да… намерих и петно-ключ. 🤔
Не знам дали беше нарисуван от капки вода или оставен от нечия обувка, но ключовете май често се появяват около мен, когато започва нещо ново. Може би е към нова врата на съзнанието…
Вълнуващо.

И после… сърцата.
На земята, в паважа, в пукнатините,
там, където никой не очаква любов да поникне.
И знам – моите сърца не са розови и клиширани, не са от картички. Но вижте ги – колко са постоянни в появяването си. 😅 Преживели вятър и дъжд, стъпки и самото време… но носещи пулса на живота. 🩶