Днес мислите ми вървят като река. За това ще пиша. Докато не избягат.
Хаотично ли ще е?… може би.
Но ще е истинско…
* * * * * * *
Знаете ли защо според мен толкова много мъже у нас (а вероятно не само тук) страдат от уязвим нарцисизъм?
Защото в българските семейства има ужасна динамика. И тя не е от сега – тя е наследена, предавана от поколение на поколение.
Едно момче расте, слушайки майка си:
„Хапна ли добре, маме.“
„Взе ли си якенцето, навън е само 20 градуса – не искам да настинеш.“
„Ти си най-умното, най-красивото, най-доброто дете.“
После идва бащата:
„Ти си мъж, ще помагаш с дървата, ще бъркаш бетон, ще караш жигулата на дядо си – аз на твоята възраст вече го правех.“
„Лигльо. Кво като си се порязал? Мъжете не плачат. Бъди мъж – силен.“
После не е в настроение или недай си боже детето да отговори… го наказва „просто така“, защото не се оспорва на авторитета позицията.
Детето влиза в стаята си разстроено, а след малко майката идва и казва:
„Не е прав баща ти. Ти си най-доброто дете на света. Виж какъв си ми миличък и прекрасен. Искаш ли нещо да ти сготвя?“
И така започва разделението.
Най-добрият – без причина.
Наказан – за нищо.
Любов и срам, нежност и наказание, смесени в едно.
Оттам се ражда объркването, което по-късно се проявява като черти на уязвим нарцисизъм.
Момчето пораства, но вътре в него живеят две противоречиви вярвания…
„Аз съм специален, дори без усилие“ и „Аз не струвам нищо, ако не съм силен.“
Едната половина иска безусловна любов, другата се срамува от нуждата си да я получи.
Майката е дала внимание, но често без граници.
Бащата е дал сила, но без нежност.
И от това се ражда възрастен мъж, който не знае какво е да бъде истински обичан – само как да бъде потвърждаван.
Той или търси възхищение, или се срива при най-малка критика.
В него живеят едновременно гладното дете и нараненият войник.
После идва време на жената.
Той подсъзнателно търси майка – тази, която ще го възхищава и ще го успокоява, дори когато греши. Също както някога е правела майка му.
А жената (често без да осъзнава) търси мъж, който най-после няма да е като баща ѝ.
И пак избира същия модел, защото е масов.
Така цикълът се завърта…
мъжът става като баща си,
жената – като майка си,
и когато се роди дете, историята започва отначало.
Мъжът – също като баща си, иска да бъде уважаван, но не знае как да обича.
Жената е като майка си и майка му – обича, но не знае как да бъде обичана, без да се жертва.
И двамата се борят не един с друг, а с призраците от своето детство.
Докато не се появи човек в рода, който да спре и да каже…
„Не. Аз ще прекъсна това.”
Чак тогава цикълът може да започне да се разплита.
Не с обвинения, а с осъзнаване.
Не с борба, а със съзнателен избор да виждаш нещата с истинското им лице.
Истинската промяна започва, когато възпитаме момче, което може да каже, че го е страх, и знае че това не го прави по-малко мъж.
И момиче, което може да каже, че е ядосано, и все пак да е добро.
Това е не просто семейна динамика, а цяла културна матрица в държавата ни. Както и масово на Балканите. Такава, която ражда поколение след поколение мъже, вътрешно разкъсани между два гласа…
на свръхзащитната майка и дистанцирания, изискващ и критичен баща.
Това е сърцевината на уязвимия нарцисизъм. Разбира се има изключения, но в повечето случаи е именно това.
Едно вътрешно усещане за липса на стабилна самооценка, постоянната нужда от външно одобрение (което в детството идва от майката), и огромен страх от отхвърляне или срам (който идва от бащата).
Майката казва „Ти си специален, без да правиш нищо“, а бащата казва „Ти си нищо, ако не си силен и полезен“. И в това противоречие момчето губи връзка със себе си. Научава, че любовта не е сигурна – че тя трябва да се заслужава, но и че може да се изгуби, ако не си “достатъчно мъж”.
После, като възрастен, този мъж или се опитва да докаже, че е „някой“, чрез контрол, показност, успех… или се срива при най-малка критика, защото вътрешният му свят е пълен с несигурност, вина и срам.
А това което се вижда като уязвим нарцисизъм, е всъщност вътрешно разкъсване между любов и страх, между нежност и срам от нея.
Докато майката е внушиша, че любовта е условие за грижа, то бащата – че нежността е слабост.
Не знам дали някой вижда, но това не е просто личностен проблем – това е колективна травма, наследена от някогашния патриархалния модел и от майките, които са били принудени да “компенсират” студените си мъже, като прехвърлят любовта си върху единствените налични… синовете. А после тези синове стават мъже, които търсят от жените същото, което майките им са им давали – безусловно възхищение, без реална близост.
И така цикълът се затваря.
Мъжът не може да понесе жената, която го вижда реално, защото тя не го идеализира – а в него още живее онова малко момче, което се страхува, че ако не е идеален, няма да бъде обичан.
В България това е много силно изразено, защото тук все още мъжкото страдание е табу, а мъжката уязвимост се свързва с „женственост“, вместо с човешка черта.
Това не е само вина на мъжете, а продукт на поколенческа шизофрения между два гласа.
И да… това е психологическият портрет на типичното българско семейство. Една въртележка, от която никой не слиза, защото всеки играе ролята, която е научил като дете.

Leave a Reply