Любов между сезоните
(или когато природата сама пише малки писъмца в името на любовта) 🍂🌲
Есента се облегна на зимния дъх за секунда…
да притвори очи,
да почине от цветовете,
и от цялото шарене,
което, дори да обича,
вече не може да носи сама.
Листата, все още топли от спомена за слънцето,
шепнат по иглите на бора
като писма, които времето носи
от сезон на сезон.
Уморена есен и зимен хлад
на среща между листата и дъжда.
Той – мек, но мълчалив.
Тя – топла, но вече уморена.
Двамата – тишина
в прегръдка от въздух.
А между тях – капка дъжд.
Толкова малка, че едва побира света в себе си.
Огледало на облаците,
сълза от уморената любов на душата,
в която небето се вижда,
преди отново да се разпилее в земята.
А там, долу… я чака закотвено в калта каменно сърце.
Издържало студа, ветровете, самотата
и безкрая на времето.
Стои си… и просто съществува.
Като печат.
Като последна точка в писмо,
написано от любовта сама до себе си.
А писмата между тях се пишат дори сега…
в сивотата,
в пукнатините на пътя,
в умората на капките.
И там… все още има цветове.
Малки, скрити дъги,
които тихо напомнят,
че природата не спира да рисува
в името на любовта.
Дори когато палитрата ѝ изглежда празна.
* * * * * * *
„Любовта никога не свършва – просто сменя сезона в себе си.“ 🌧️🍁
Leave a Reply