…когато денят ти е с аромат на дъжд и настъпваща тъга.
Малка природна симетрия – едно листо, чиито цветове се преливат през зелено, златно, до кафяво.
Точно като преходите в живота, нали?
Между „още не“, „може би, някой ден“ и „никога“.
Разтопен акварел на града.
Куп абстрактни светофарни светлини, почти готови да образуват сърце от сълзи.
Малки капки от душата, които не са сигурни дали да спрат… или да продължат.
Един светофар, отразяващ ритъма на вътрешните сигнали. Онези, които никой не вижда.
Почти като да гледаш собствения си пулс… но през стъкло.
И едни сърца.
Едното от камък, другото от сирене (ъм… нямам какво да кажа за това 🙄).
Камък и мекота.
Твърдост и чупливо.
Бяло и черно.
Двете страни на едно и също сърце, нали?
Само че едното е цяло… а другото – уж силно, а счупено.
Сигурна съм в едно… че Вселената обича да ми говори в противоположности и парадокси.
Листо – за да отброява времето.
Дъждът – като настроение на душата.
А сърцата… като онова, което остава и носи всичко това.
Без значение в каква форма.
Leave a Reply