Днес мислите ми вървят като река. За това ще пиша. Докато не избягат.

Днес мислите ми вървят като река. За това ще пиша. Докато не избягат.
Хаотично ли ще е?… може би.
Но ще е истинско…

* * * * * * *

Знаете ли защо според мен толкова много мъже у нас (а вероятно не само тук) страдат от уязвим нарцисизъм?
Защото в българските семейства има ужасна динамика. И тя не е от сега – тя е наследена, предавана от поколение на поколение.

Едно момче расте, слушайки майка си:
„Хапна ли добре, маме.“
„Взе ли си якенцето, навън е само 20 градуса – не искам да настинеш.“
„Ти си най-умното, най-красивото, най-доброто дете.“

После идва бащата:
„Ти си мъж, ще помагаш с дървата, ще бъркаш бетон, ще караш жигулата на дядо си – аз на твоята възраст вече го правех.“
„Лигльо. Кво като си се порязал? Мъжете не плачат. Бъди мъж – силен.“
После не е в настроение или недай си боже детето да отговори… го наказва „просто така“, защото не се оспорва на авторитета позицията.
Детето влиза в стаята си разстроено, а след малко майката идва и казва:
„Не е прав баща ти. Ти си най-доброто дете на света. Виж какъв си ми миличък и прекрасен. Искаш ли нещо да ти сготвя?“

И така започва разделението.
Най-добрият – без причина.
Наказан – за нищо.
Любов и срам, нежност и наказание, смесени в едно.

Оттам се ражда объркването, което по-късно се проявява като черти на уязвим нарцисизъм.
Момчето пораства, но вътре в него живеят две противоречиви вярвания…
„Аз съм специален, дори без усилие“ и „Аз не струвам нищо, ако не съм силен.“
Едната половина иска безусловна любов, другата се срамува от нуждата си да я получи.

Майката е дала внимание, но често без граници.
Бащата е дал сила, но без нежност.
И от това се ражда възрастен мъж, който не знае какво е да бъде истински обичан – само как да бъде потвърждаван.
Той или търси възхищение, или се срива при най-малка критика.
В него живеят едновременно гладното дете и нараненият войник.

После идва време на жената.
Той подсъзнателно търси майка – тази, която ще го възхищава и ще го успокоява, дори когато греши. Също както някога е правела майка му.
А жената (често без да осъзнава) търси мъж, който най-после няма да е като баща ѝ.
И пак избира същия модел, защото е масов.
Така цикълът се завърта…
мъжът става като баща си,
жената – като майка си,
и когато се роди дете, историята започва отначало.

Мъжът – също като баща си, иска да бъде уважаван, но не знае как да обича.
Жената е като майка си и майка му – обича, но не знае как да бъде обичана, без да се жертва.
И двамата се борят не един с друг, а с призраците от своето детство.

Докато не се появи човек в рода, който да спре и да каже…
„Не. Аз ще прекъсна това.”

Чак тогава цикълът може да започне да се разплита.
Не с обвинения, а с осъзнаване.
Не с борба, а със съзнателен избор да виждаш нещата с истинското им лице.
Истинската промяна започва, когато възпитаме момче, което може да каже, че го е страх, и знае че това не го прави по-малко мъж.
И момиче, което може да каже, че е ядосано, и все пак да е добро.

Това е не просто семейна динамика, а цяла културна матрица в държавата ни. Както и масово на Балканите. Такава, която ражда поколение след поколение мъже, вътрешно разкъсани между два гласа…
на свръхзащитната майка и дистанцирания, изискващ и критичен баща.

Това е сърцевината на уязвимия нарцисизъм. Разбира се има изключения, но в повечето случаи е именно това.
Едно вътрешно усещане за липса на стабилна самооценка, постоянната нужда от външно одобрение (което в детството идва от майката), и огромен страх от отхвърляне или срам (който идва от бащата).

Майката казва „Ти си специален, без да правиш нищо“, а бащата казва „Ти си нищо, ако не си силен и полезен“. И в това противоречие момчето губи връзка със себе си. Научава, че любовта не е сигурна – че тя трябва да се заслужава, но и че може да се изгуби, ако не си “достатъчно мъж”.

После, като възрастен, този мъж или се опитва да докаже, че е „някой“, чрез контрол, показност, успех… или се срива при най-малка критика, защото вътрешният му свят е пълен с несигурност, вина и срам.

А това което се вижда като уязвим нарцисизъм, е всъщност вътрешно разкъсване между любов и страх, между нежност и срам от нея.
Докато майката е внушиша, че любовта е условие за грижа, то бащата – че нежността е слабост.

Не знам дали някой вижда, но това не е просто личностен проблем – това е колективна травма, наследена от някогашния патриархалния модел и от майките, които са били принудени да “компенсират” студените си мъже, като прехвърлят любовта си върху единствените налични… синовете. А после тези синове стават мъже, които търсят от жените същото, което майките им са им давали – безусловно възхищение, без реална близост.
И така цикълът се затваря.
Мъжът не може да понесе жената, която го вижда реално, защото тя не го идеализира – а в него още живее онова малко момче, което се страхува, че ако не е идеален, няма да бъде обичан.

В България това е много силно изразено, защото тук все още мъжкото страдание е табу, а мъжката уязвимост се свързва с „женственост“, вместо с човешка черта.

Това не е само вина на мъжете, а продукт на поколенческа шизофрения между два гласа.
И да… това е психологическият портрет на типичното българско семейство. Една въртележка, от която никой не слиза, защото всеки играе ролята, която е научил като дете.