За смисъла…

За смисъла…

Знаете ли…
хората често казват, че нуждата от друг е травма – следа от самотата в детството и страх от празнотата.
Но аз не съм съгласна. Не винаги е така.
Понякога това е паметта на душата, която помни, че животът се случва само когато има смисъл.

Всъщност точно това, което обсъждах в предишните текстове, а и преди това съм казвала – че имам нужда от човек… често се възприема като травма и страх от самотата, произлизащ от детството.
Но не е вярно.

Знаете ли…
мисля си, че ако махнем религиите – вярата в Бог, небесата, обещанията за рай или ад, прераждане и всичко отвъд – повечето хора ще се изгубят. Няма да знаят защо са живи.
Защото не знаят своята вътрешна посока.
А тя не е в догмата, а в усещането, че си жив.

Религиите дават посока. Помагат да се движиш нанякъде.
Но истинският смисъл е личен – защо ти самият си тук.

Моето често се приема като нужда, зависимост и т.н., но всъщност идва от доста осъзнато място.
Много пъти съм го разравяла в себе си.
Аз осъзнавам, че моят смисъл не е в проект.
Искам да помагам, да давам, но истинската ми цел е пътят – да се наслаждавам на него, докато съм жива.

Искам да чувствам. Да имам емоции. Да усещам силно всичко – и любовта, и болката, и щастието, и дори ежедневието.
Знаете ли защо?
Защото смисълът е да усещаме живота.
Да го вдишваме и издишваме, да ни боли, да плачем, после да бъдем прегърнати и усмихнати.

Смисълът на живота е да чувстваш, че живееш. А това се случва… чрез емоциите.

Иначе може да имаш пари, бизнес, сигурност и подсигурено бъдеще…
но без чувството ще остане онази празна точка в теб, която ти напомня – и какво като имаш всичко?

Имаше една фраза – „и богатите плачат.“
Липсата на споделеност убива живота.

Аз не съм зависима.
Аз просто знам, че моят смисъл е в пътя.
Че не искам да стигна някъде, някоя крайна точка в бъдещето, а смъртта да ме намери някъде по пътя – там, където съм жива всеки ден.

Не е травма. Да, може би е започнало като болка – от онова момиченце, което е чакало някой да остане, но днес е осъзнаване.

Осъзнаване, че път…
без още някой до теб,
без емоции,
без умение да се наслаждаваш на дните си… е просто една заблуда, че вървиш.

…истинският смисъл не е цел, а път.
Не е „постижение“, а преживяването на живота и всеки негов ден.

Колко философи са казали…

„Наслади се на пътя – той е щастието.“

Именно това е.

Аз не виждам идеите и проектите си като крайна точка. Те са посоката.
Животът и усещането по пътя към тях – това е, което истински търся.

И ще кажа нещо за финал.
Когато бях на осем, имах приятелка в занималнята. Всеки ден си взимахме по една баничка и един айрян заедно. Винаги си разделяхме айряна и баничката. За мен по-жилавата част (колкото и да е странно, обичай именно нея), а за нея – другата половина.
И не че не можех да си взема сама закуска… но това, че сядахме двете – това беше вкусното.
Да споделим миг от времето и усмивката си една с друга.

Хората често наричат моето „зависимост“, може би, защото се страхуват да признаят, че истинската независимост не е в самотата, а в свободата да обичаш, без да се изгубваш.

Животът не е „да направя“, а „да бъда“.
Не да стигнеш до върха, а да вървиш осъзнато, с чувство – да умееш да вкусиш хляба, дъха, срещата, болката, тишината след смеха.
Да не бягаш от човека до теб, а да го почувстваш като огледало и като част от пейзажа на своя път.

А онази баничка…
Нито аз, нито тя сме яли храна.
Хранехме с живота – онази топлина на споделеността, която не се купува, не се учи, не се заменя.
И може би затова в мен още живее онова същото дете… което не иска просто айрян, а да има с кой да си раздели залъка.

И ми остава като още едно доказателство, че смисълът винаги е в присъствието.
Не в това какво правим, а с кого сме, докато го правим.

И знаете ли…
в това има нещо, което и религиите се опитват да ни научат.

И не е нужда, не слабост – а смисъл.
Да живееш така, че когато смъртта дойде, да те намери в движение – с хляб в ръката и усмивка на лицето, докато споделяш половин залък с някой, който те вижда.

И може би…
всичко, което търсим, се крие именно там – в простичкия жест на споделяне. В онази половина баничка, която превръща обикновения ден в смислен.

Аз имам любов към самия живот. И го обичам такъв каквато е той…
преживян, споделен, несъвършен.
И знам, че мнозина не ме разбират, защото често живеят в крайности – или се отказват от връзките, за да не страдат, или се сливат с другия, за да не са сами.

Но има и среда.
И тя е тук…
в осъзнаването, че дори след болка, избираш връзката като форма на смисъл и живот.

* * * * * * *
„Искам да бъда тук.
Да усещам.
Да споделям.
Да обичам.
Докато ме има.“