Любовта като интелигентна сила. За болката, стените и моята вяра в човека.

Любовта като интелигентна сила. За болката, стените и моята вяра в човека.

„Да държиш сърце, без да го притежаваш.”

В предишния текст не го споменах, но аз постоянно се срещам с хора, които носят нарцистични или избягващи модели на поведение.
Нормално е – емпатът естествено привлича именно такъв тип личности.
И покрай живота ми с тях, понякога по избор, а понякога не, стигнах до едно важно разбиране.

Имам си мои наблюдения. И смятам, че много от избягващите имат и нарцистични черти, а някои нарцистични личности имат и избягващ стил на привързаност.
Понякога хората от другата страна (наранените) не осъзнават, че двете могат да се преплитат, но не са едно и също.

Хората често мислят, че избягващият не обича. Но всъщност той обича, просто не знае как да стои в болката, която идва с любовта. А когато бяга, другият остава с усещането, че не струва.
И така двама души страдат от един и същ страх – единият от близост, другият от изоставяне.

Повечето хора, след като са били наранени от такива личности, се затварят, ожесточават, започват да ги наричат „зли“, „ужасни“, „студени“.

Аз не ги оправдавам.
Не съм сляпа за болката, която причиняват.

Но виждам нещо, което често остава невидимо – зад тяхната студенина винаги стои болка.
И не – не говоря да ги съжаляваме, а да проявим рабиране за корена на проблема им.
Защото тези хора имат нужда някой да не се отказва от тях веднага. Да им подаде ръка – но само ако самите те искат да я хванат. Някой да види тъмнината и да не избяга. Да им покаже, че в тях също има светлина под цялата болка.

Когато бях тийнейджърка, вярвах, че мисията ми е да спасявам хората.

Исках да помагам на всеки, който страда. Да дърпам, да защитавам, да показвам светлината, дори когато аз самата не я виждах.
Тогава (а и до скоро) не осъзнавах, че има граница между помощ и саможертва.

Но ето, след петнайсет години опит, разбирам, че мисията ми е такава наистина – но с различна посока.

Не да спася всички…
а да бъда в тъмното до тези, които искат да бъдат спасени.

Да помагам…
но само когато човек е готов да се срещне със себе си.
Когато е готов да свали егото, да спре да защитава болката си като броня, и да спре да бяга от промяната, търсейки оправдание след оправдание… след оправдание.

Имам една идея…
Карл Юнг сам признава, че пълното излекуване на нарцисизъм е изключително рядко – в цялата му практика се споменава едва за няколко подобни случая.
И това не е случайно.
Повечето специалисти даже избират да не се захващат с такива личности, защото промяната им е бавна, трудна и често обезкуражаваща. А когато все пак опитат, често се провалят, защото не виждат вътрешния механизъм на защитата. Не знаят как да стигнат до човека зад бронята.

Аз не се имам за всезнаеща.
Но пък нося доста опит – много човешки, личен опит.
И вярвам, че съществува пътека.
Не като вече готова рецепта, не като разни вудо магии, а реален и дълъг път между разума и сърцето.

Може би, ако спрем да се отказваме от тези хора с етикета „зли“ и опитаме да ги издърпаме на светло – не с насилие, а с постоянство и човешко отношение – бихме могли да променим нещо.
Да спрем доминото на болката, което се предава от поколение на поколение и се е засилило към бъдещето.

Не знам дали идеята ми някога ще стане реалност. Не знам дали може да се превърне в терапевтичен метод. Но знам, че е истинска. И я мисля не от травма, а от обич.

Не се връщам при такива хора, защото вярвам, че мога да ги излекувам. А защото вярвам, че има какво да се направи – ако има воля и сърце.
А и знаете ли колко би помогнало това… не само на тях, но и на техните близки – на тези, които обикновено първи търсят помощ, но не знаят как да продължат.

Диалектическата терапия, например, е възникнала именно така – от болка, от търсене на път. Нейната създателка Марша Линекхан е преживяла години на тежка депресия и самонараняване, преди да намери начин да създаде мост между осъзнаването и промяната.
Тя не е била затворена в кула от стъкло, а човек, който е минал през ада и е решил да създаде път за другите.

И аз вярвам в това…
че не е нужно да имаш титли, за да четеш душата на човек.
Не е нужно да прекараш години в университет, за да разбереш, че във всяка болка има възможност за лек.
Лечение, което не изтрива човека, нито се слива с болката му.

Има начин…

Но се иска не само знание, а и присъствие.
Не само теория, а мисъл със сърце.
Комбинация от дълбочина, емпатия и действие.

И се надявам, че един ден някой ще разбере, че нямам нужда от спасение. Нямам нужда и от любов в онзи обичаен романтичен смисъл.

Имам нужда от човек, който мисли.
Който присъства.
Който чувства.

Не като спасител или герой.
Не да ме спаси, а за да може заедно да извадим на светло всичко, което нося в себе си.
Да му дадем форма, живот и смисъл.

Наистина търся помощ…
но не терапевтична или любовна , а човешка.
И не е защото не мога да се справям с живота, а защото не мога да намеря хора, които да искат да създават, да помагат, и които вярват, че дълбочината не е заплаха, а ресурс.

Аз нямам сили и умения да превърна сама това, което живее в мен, в нещо реално.
Не съм нищо повече от мисъл, душа и човек.
Но в това „само“ има цяла вселена.

И се моля – един ден на пътя ми да се появи онзи човек.
Не като спасителен пояс, не герой на бял кон, а като партньор… по смисъл.

Някой, който иска да създаде нещо истинско – там, където другите вече са се отказали.

Аз съм само човек, който е живял дълго сред сенките на другите, опознал ги е и сега иска да разбере и преведе на нов език. Не търся да оправдавам и „оправям” другите, а да осмисля и вкарам в смисъл всичко, което вече съм видяла и нося.

Да, боли.

Но не решаваме болката, като я изтрием от света, а като я лекуваме – с граници, разбиране и воля.

В случая идеята ми е да използваме обичта като интелигентна сила, не като наивност.

Аз не отричам болката, която нарцисистите и избягващите причиняват на околните и хората, които ги обичат.
Но и не мога да ги демонизирам.

…да, боли, но зад това има страх, а не злоба.

И знам колко е модерно да се сочи с пръст, а не да се разбира другия.

Много терапевти избягват нарцистични и избягващи личности, защото се чувстват безсилни пред стената им.
Но аз виждам вратата в тази стена не като професионален терапевт, а като човек живял в сенките им. И се нарича вяра… Вяра в човека, дори когато не изглежда заслужена.

Минала съм през достатъчно болка, за да мога вече да обичам и „онези“, които някога са ме наранили… но този път без да се жертвам.

Това, което искам, не е наивно. Ако някой го вижда така, най-вероятно не е усетил думите ми.

Аз не искам да „поправям счупените”, а да създадем среда, в която промяната да стане възможна дори за тях.

Не искам да спасявам света. Искам да го разбера. И да помогна с това което мога. За да може по-малко хора да страдат като мен в самота, болка, тъмнина… сами.

И ако по пътя успея да докосна някой, който все още вярва, че е непоправим… ще съм изпълнила своята част от смисъла си.

А може би не само аз.
Може би всички ние, които носим чувствителност, болка и вяра в човека, можем да станем част от едно по-тихо, по-човешко движение – където любовта не е слабост, а интелигентна сила.
Където границите не са стени, а мостове.
Където не сочим с пръст, а подаваме ръка.

Защото в крайна сметка…
…всички сме били и в двете роли – и на нараняващия, и на наранения.
И може би именно тогава, когато спрем да делим хората на „добри“ и „лоши“, започваме да лекуваме не само тях, а и себе си. Истински. 🤍