Искам някой да държи мен…

Искам някой да държи мен…

Искам някой да държи мен,
не за кратко, не за ден.
Да прегърне силно, леко грубовато.
Да не трябва пак да мисля,
да не смятам,
да не чакам,
докато денят и времето отмине.
Да счупи този кръг на „ще съм добре“,
ама „някой ден“…

Не искам да съм опора вечна,
нито усмивка задължена,
която крие под водата всеки ден
всички викове,
умората,
тъгата.
Да не съм тишината силна,
а човек…
дишаш, крехък, женствен и раним.
Не с усмивка задължена,
а истинска,
и истински загрижена и мила.

Искам някой тихо да ме опознае,
без да питам,
да разбира какво ми „има“.
И не… не искам да гадае,
аз си казвам, обещавам…
стига да има
кой да чуе.

И моля да не бяга,
а просто ръката си да слага
върху моята,
когато нощта пак ми взима от дъха,
за да даде на по-нуждаещ се в деня.

Не герой… изобщо.
Не мъж от приказка,
нито принц или галантен тип.
А просто жив,
човешки близък,
по желание съвпадащ
да живеем двама.
С мен.
С моята душа.
Да не ми казва „ще ти мине“,
а да стои и нежно да ме гледа,
докато се справя сам сама.
Да не ми реди план след план.
И да си призная…
и от цели нямам нужда,
вече имам.
Просто да е тук,
присъстващ,
цял и с жив пулс.

Защото аз не искам много…
само миг без болка,
малко дъх без тревога.
Само меко рамо, на което
светът не ми тежи,
а става малко по-леко.
Нежност, в която мога
да съм жива,
не безвъзвратно строга.
Защото…
колко мразя да съм строга.
Да съм възрастна.
Сериозна.
Аз обичам да съм жива.

И просто искам някой да ме задържи,
без да пуска.
Да седи и в мрака,
и в тишината,
и в слънчевите розови дни.
Да ме завие.
Дори понякога да ми мълчи.
Но… моля,
да не ме иска силна постоянно,
нито прошка да моли ден след ден.
Да не брои колко съм грешна,
забождайки ме като брошка
върху дреха от износен ден,
а просто да каже, че остава,
защото любовта му
не се мени.
Дори и да покажа малко зъби.
Да стои, когато дори той няма думи,
и да ми даде да остана в тишината
на неговата тъмнина.
Да е тук,
когато светът ми се струва
омразен и мрачен.
Като малка глътка покой.
Да няма роли,
и разни маски на „добри“.
Нито дълг,
заслуга,
или глупави игри.
А само нежност…
чиста, без „давам, за да взема“.

И ако някой ден го няма,
по причина неприятна,
ще помня как ръката му
държа ме в мрака,
докосвайки душата ми
не за да лекува всяка моя рана,
а за да види колко ме боли.
Защото в тъмнината
крие се истински живот,
а в живота – истинска любов.

Искам някой да държи мен,
някой друг да поеме тежестта,
за да мога пак да обичам света.

И след всичко това виждам,
светът ме бута да избирам…
да видя лекар, два,
да се примиря с моята съдба,
към лекарствата да подходя
и кротка пак да бъда.
Но хапчетата…
те не са живот.
Не са любов,
не са полет с друг човек.
Те са просто сал
в безкрая нощи
без бряг и суша
на морето и
дълбоката вода.

Когато вълните са високи,
а дъхът се къса в локви.
Не лекуват болката,
а дават пауза на молбата,
на искането на душата.
Заглушават това, което търси глас,
временно – да забрави,
да дочака слънцето,
утрото,
простотата на живия час.

Да усети дъжда без страх,
да си спомни,
че светът е като шах,
че охлювът пак ще мине
по листото.

Те не носят любовта.
Тя е в душата,
и в очите,
понякога в раните
и липсите.
Но когато самотата дойде,
дори любовта
иска глътка от въздуха.

И когато се изгубя
между мисли и задачи,
решения и разни пречки,
не искам спасение,
нито бързо решение,
нито химия,
а една ръка, единствена…
която разбира,
че хапчетата не са сред моя избор,
а начин да извикам
„искам да остана.“

Не завинаги, не винаги – не.
Просто искам да боли по-малко.
Светът поне веднъж да се усети лек,
малко по-добър,
по-тих,
по-човешки мек.
И в чуждата прегръдка
да намеря това,
което винаги съм била
и аз самата за света.

И тогава, когато пак погледна към небето,
и дъждът запее над града и сред полето,
ще знам… не хапче имах нужда,
а онзи тих стремеж към любовта,
дошла като дар, без молитва с гладен глас.

И идва тих момент, сякаш в мен…
такъв, в който всичко спира,
и остава само глас, който иска…
да има кой да ме разбира.

И нека сочат ме с пръст,
че съм капризна,
луда,
дива,
че нямам угодия.
Аз знам – не искам чудеса.
Не съм в депресия,
не съм паднала
без борба в калта.

Аз просто искам да живея.

Смъртта е сладка,
но е само
бягство от самотата на душата…
тишината, която не лекува,
а убива бавно
без следа
любовта в сърцето.

Защото какъв е смисълът
в красотата на света,
ако няма споделена усмивка,
ако няма кой да каже „виж това.“
А не е ли красиво?
И виж го… така живо.
Но само самотата го убива.

Не хапчето ми липсва.
Аз обичам света.
И живота.
И го дишам,
за да чувствам всяка болка
и всяка мъничка усмивка.

Но… о, как ми липсва връзка.
Една душа до друга душа,
очи, които виждат теб в мен
и мен – в теб.
Не само отражение,
а цяло съзвучие
от цветове
и звуци.

Мисля, че разбирам…
Хапчето, което лекува душата,
не се пие с вода,
нито се купува от аптека.
Хапчето си има дума…
връзка.
Носи име на човек.
А силата му е любов,
с ефект – директно приложим
върху душата.

Аз искам да живея.
Да дишам и да продължа да виждам.
Да усещам света
в цялата му болка
и меката му светлина.
Да се лутам в сенките,
за да ги вадя…
една по една.
Да рисувам по дървета,
да снимам камъка
и капката роса.
Но да зная,
че някъде има още една душа,
която ще види моята
и ще ме извика.
Ще ме хване за ръка
с едно просто „ела.“

Как искам да няма нужда да съм силна.
Искам да раздавам,
но този път – преди това,
някой да подържи мен
за ръка.