За да няма „оф, тая пак пуска депресарските музики”… ще разкажа защо именно тази песен не е просто песен. (Ще съкратя ис…

За да няма „оф, тая пак пуска депресарските музики”… ще разкажа защо именно тази песен не е просто песен. (Ще съкратя историята, защото е доста по-дълга, ако я разказвам с подробности). Бях само на 13, когато я слушах като химн всеки ден. Малка, изгубена някъде по средата на нищото, в поредното „ново“ жилище, в град, в който не познавах никого. Бях и в ново училище, сред хора, които се познаваха още от детската градина. А да си новата, на тези години, е доста… трудно. Опитах се да се впиша като себе си… но „чалга културата“ с кафето и цигарата пред училище рано сутрин не беше моето нещо и си личеше. Не се вписах. Бях с дълга черна коса, черни дрехи, музика като тази и чисто сърце което не търсеше фалш. Но това не беше удобно, защото връзките в класа бяха изградени именно върху това. Имаше заплахи, опити да ме наранят по време на час, подигравки и тн. А учителите – те защитаваха „своите деца“. Принудиха ме да напусна училището. Наложи ми се да пътувам до старото си училище – в най-големите студове, които изобщо помня. Беше истинска студена зима… не като сега. Аз – с обувки за 10 лева, посинели крака и час и нещо път в посока. А когато се върнах… в класа ми нямаше никой от старите ми приятели. Бяха останали само тези, които ме мразеха още от преди това. Дърпаха ми стола, бутаха ме, крещяха ми в ушите, хвърляха ми нещата в боклука. И защо разказвам това ли? Защото тогава за първи път намерих утеха в парковете. В музиката. В думите, които ме прегръщаха, когато нямаше кой друг да го направи. В студения въздух, който ми напомняше, че съм жива. Всъщност той беше моето доказателство, че още съществувам, когато вътре в мен всичко потъваше в нищото. Музиката ме е спасявала. Думите са ме утешавали. Природата ме е държала, докато се наплача и събера сили да се върна и изправя глава… отново. И ето ме… …седемнайсет години по-късно. Вече черната коса я няма, на нейно място е руса. Няма ги и черните дрехи – заменени са с шарени. Но същата песен ме прегръща със същата, позната прегръдка. … „Nothing Else Matters“ не е просто песен за сърцето ми. Тя е като дишане на жив спомен. Нишка, която свързва миналото ми „аз“ – онова, което се е държало за живота със сини крака и очи, пълни със сълзи – с днешното ми „аз“, което вече може да си позволи да е шарено и русокосо, без да загуби дълбочината и сълзите на черното. Същата песен… А онова момиче още седи до мен на пейката. Плаче без глас, мълчи и слуша. Може би някои песни не остаряват, защото пазят самотата, която още ни помни. Само тишината между нас става още по-дълбока. 🖤