Странно нещо е времето, нали?
Защо, когато тръгна да бягам от себе си,
все стигам до същото място… само че по-уморена и по-голяма?
Защо, когато чакам, минутите се превръщат в часове, които се влачат едвам-едвам,
а когато обичам – часовете се събират на купчина в няколко секунди?
Защо най-истинските разговори са без думи,
а най-искрените погледи – в тъмното, сред сенките?
Дали пък времето не мисли в стрелки, а със сърца?
Защо денят се влачи, когато нищо не се случва, и се превръща в безкрай,
а животът отлита, когато всичко се случва наведнъж?
Може би времето не тече,
а просто се разлива в това, което чувстваме.
Минутите се топят като восък – и все пак оставят белег.
Часовете изчезват, без дори да разбереш, че са минали.
Защо някои дни болят като цяла година,
а други минават като секунда тишина
между две песни?
Защо, когато тръгна нанякъде, все забравям вода,
а когато стигна – жаждата ми е в миналото?
И ако времето има ръце…
защо винаги ме прегръща различно?
Веднъж като дъщеря,
друг път като жена,
понякога като никоя.
Ами ако времето не върви напред,
а просто ме обикаля,
докато се науча да стоя мирна?
Ами ако времето не е часовник,
а същество, което живее вътре в мен…
понякога дете,
понякога старец,
понякога просто тишина между две мисли?
И колко странно е…
колкото повече се уча да не бързам,
толкова повече животът закъснява
точно навреме.
Leave a Reply