„Защо го обичаш?”

„Защо го обичаш?”

Това е въпрос, който уж звучи нормален, но всъщност е… капан.

„Защо го/я обичаш?“

Колко пъти сме го чували?
А колко пъти сами сме си го задавали?
И колко пъти след него сме слушали, че „ако имаш отговор – може би всъщност не го/я обичаш.” Както и това, че правилният отговор е „Не знам.”

Всъщност това е и вярно… и не съвсем.

Вярно е, защото обичта няма нужда от обяснение. Тя просто е.
Не е вярно, защото хората масово не знаят как да разграничат обич от любов.

И затова тук всеки започва да се обяснява с…
„Защото е мил/а.
Защото е добър/а.
Защото е грижовен/а.
Защото е забавен/а.“

Но ако се заслушаме в думите, ще усетим нещо… че всъщност не описваме човека. Описваме как ние се чувстваме в негово присъствие. Какво получаваме или какви емоции той или тя буди в нас.
Но това не е истинската обич.
Това е огледало на нашето усещане към него.

Истинската обич наистина не пита „защо“.
Тя не гледа дали другият е красив, дали има пъпки или крив нос, дали има работа или не, нито дали понякога вика, греши или се ядосва. Обичта е там, защото човекът е… той. Без причина. Без условие. Без дори да има гаранция, че ще ни върне тази обич обратно.

И тук идва болката…

Защо тогава на въпроса „Защо го/я обичаш?” често започваме да отговаряме с „Защото…”?

Може би, защото много от нас сме научени още от малки, че обичта не идва „просто така”. Че тя се „заслужава“. Че трябва да сме мили, послушни, добри, за да ни обичат. Че за всяко чувство, което имаме трябва да си има причина.

И несъзнателно започваме да вярваме, че щом мама, баба или тате ни казват:
„Ще те обичам, ако направиш това“
или
„Няма да те обичам, ако не…“
то значи обичта винаги идва с „условие“.

И още тогава нещо в нас се пречупва. Забива се онази ужасна мисъл, която ни гони и като възрастни…
че обич = „ако направиш това, ще те обичам“, „ако си добър, ще те обичам“, „ако не ме слушаш, няма да те обичам“.

Колко грешно ни е представяна обичта, нали?
Онази истинската… безусловната.

Така започваме да бъркаме понятията.

И ето ни… вече възрастни хора, а масово още бъркаме обичта с влюбването.

Влюбването има своите „защото“.
Влюбваме се в това, което човекът прави за нас. В думите му. В присъствието му. В начина, по който ни кара да се чувстваме живи.
Влюбването е като огън – пламва, гори силно, но може и да угасне, ако не се поддържа… или ако намери друго място, където да се разгори.

Обичта е различна.
Тя е като земята – стабилна, постоянна, тиха.
Не иска нищо. Не изисква нищо. Не се обяснява. Просто съществува в гърдите ни.

– Обичаш ли го?
– Да.
– А защо?
– Не знам… Просто е той.

– Влюбена ли си?
– Да.
– Защо?
– Заради смеха му. Заради начина, по който говори.
Заради това как отпива от кафето си винаги три пъти, преди да остави чашата.
Как ме гледа, когато сме насаме.
Заради начина, по който може да обърне най-обикновен ден в спомен.
Защото с него времето губи смисъл и никога не стига.
Защото когато е покрай мен, всичко е по-красиво.
И още 1000 „защо“…

Това е разликата….
Обичта е „не знам защо“.
Влюбването е 1000 + ♾️ „защото“.