Защо днес… не беше просто ден, а отново глава от роман, написана от живота – с драматургия, символика, тест за оцеляване…

Защо днес… не беше просто ден, а отново глава от роман, написана от живота – с драматургия, символика, тест за оцеляване и поне един неочакван герой.

🌪️ Денят, в който асансьорът реши да ме изпита…

Започна сякаш нищо не предвещава буря (освен киселото ми настроение още от сутринта 🙄). Но после… класика по мой стил. Реалността ми каза “hold my beer” и включи сюжетния обрат, за да ми даде урок.
Асансьорът – моят стар враг. Стар страх и призрак от детството. Днес беше сцената за изпита ми.

Всичко вървеше като привидно нормален ден докато асансьора не „застина“ точно между плочата на двата етажа – като в някакъв абсурден капан на реалността. Рязко се разклати, изписа “повреден” на екрана… и край.
Нито нагоре, нито надолу.
Нито едно копче не работеше.
Само тишина и сърцето ми което биеше като лудо.

За щастие, човек от техниците вдигна телефона и каза, че ще тръгне веднага към адреса.
А аз… вече треперех.

Като малка съм засядала в асансьор на една болница. Един от онези старите, с метални врати, които скърцат при всяко твое движение. Вътре – дървени стени, задушно, леко мрачно… и страх, който се запечата в костите ми. Бях към 5-6 години тогава. И в този период имах и други доста тежки случки със затворени пространства . Беше време, в което светът сякаш се учеше как да ме плаши. Развих силен страх от затворени и тесни места, и от това да не мога да избягам.
Не се качвах на асансьори с години. От всичките тези стълби, които изкачвах, бях направила бедра и мускули по-яки от тези на фитнес маниаците от залата до нас. 🙄😂. Едва в тийнейджърските ми години започнах да правя опити, но винаги с едно ухо нащрек – за всеки звук, за всеки знак, че нещо може да се обърка и да заседна.

А днес… си беше стрес тест. И за мен… и за напредъка ми.
Първоначално се появи страха. После – странно спокойствие. После започна разбира се задуха. Сърцебиенето. Паника. Усещане, че въздухът ми свършва, макар да знаех, че просто е задушно и топло. Започнах да дишам.
Дишай. Издишай. Дишай. Издишай.
Нервна… но макар първата вълна да беше страх, не избягах (не че имаше къде 😂). Всъшност влезнах в центъра на клаустрофобията си и просто нормализирах дишането си. Започнах да се успокоявам. Да говоря на себе си и на онази част от мен която още преживява случката в онзи стар асансьор от детството. Истинска борба със старите сенки 😬.

Да кажем, че и този асансьор определено не ми помагаше с постоянното си люшкане и звуците, идващи от въжетата.
25 минути по-късно се усети как някой се качи отгоре върху асансьора – и изведнъж тръгна надолу. След още 4 секунди вратата се отвори на партера, а отпред чака мъж с ръка на кръста, усмивка и „Как сте?”.

А аз… още с адреналин в мен го засипах като картечница с въпроси. „…беше започнало да става горещо…”, “да се клати така и да скърца – нормално ли е?”,„…а, опасно ли е?”, “…дали не е заседнал от преточване, качваха материали по-рано?”
…и той беше достатъчно търпелив към вълната идваща от мен. Обясни с усмивка, че често клатенето е от евтини релси, които се избират от строителя. А спирането е било от разхлабено въже. (Колко спокойно го каза 🥲, а аз го чувам като екшън филм, който не бих оцеля, ако бях главната героиня).
Благодарих му няколко пъти и хукнах навън… там към въздуха, който приемах за даденост по-рано 😅. А небето? Красота…

Всъщност след асансьора (който не бях предвидила, че ще иска да прекара време с мен 😂), целта ми беше мястото от снимките с водата.
И въпреки опита за саботаж – стигнах до него.
Ооо, и не съжалявам.
Беше си като награда след паниката и ламаринения капан.

Имаше жабки, водни кончета гонещи се по водната повърхност, отражения и танца на слънцето с водата , малки рибки, светлина. И… въздух.

Може би Вселената ми каза: “Мина теста. Ето ти наградата.”

И да… хаосът е моят вечен спътник.
Някои хора носят около себе си тишина. Други – светлина.
Аз… нося сюжети. Динамика. Символи. Интензитет. 😂

Понянога не знам дали е Вселената, която си играе с мен… или просто съм алтернативна версия на Локи – богът на хаоса. Но около мен винаги нещо се случва. Пожари. Изтичане на бензин. Бутане на коли. Заседнали асансьори. Катастрофи.

Аз съм просто една сцена на синхроничности и странен нелогичен смисъл – понякога в красива рокля, понякога с кален чифт обувки, понякога с треперещи ръце в асансьора.
Но ето ме… жива. До крайност.

А всичко около мен е ветрове от знаци, случки и… символи.

И да… поне не ми е скучно.
Като няма хора около мен поне има интересни моменти.
Като няма цветя – намирам пера.
Като няма дъжд дъгата се промъква в кадъра, точно пред обектива.
Като няма приказка – създавам си я сама.

И не знам колко е вярно… но ако трябва да вярвам на хороскопа ( 🙄 ), скоро ще срещна важен по някакъв начин човек. И се надявам… само дано не е в такава ситуация като днешната. Защото не знам как ще му обясня, че около мен винаги има едно такова… турнадо от хаос. 😂
Всичко се случва без предупреждение. Без сценарий и определено без филтър.
Просто случки от лош късмет, непохватност и хаос чакащ да бъде подреден.

А дали някой важен ще се появи скоро… не знам, но по-добре да е готов. Не с букет… а минимум с котва, компас, чадър… и отворено сърце към „малкия” хаос с който вървя. 🤷🏼‍♀️🫣🤍