1000 или 10 000?

1000 или 10 000?
Когато стойността на човек се пише с цифри…

Завъртя се един пост през мен на една жена в LinkedIn.
Пишеше, че между човек със заплата 10 000 и човек със заплата 1 000 разликата е огромна. Намекът в поста ѝ като цяло беше доста ясен… единият си струва, другият – не.

И, няма да лъжа… завъртях очи.

Сериозно?
Наистина ли сме станали толкова повърхностни? Толкова цинични?

Разбира се, не говоря само за жените. И мъжете го правят.
И все пак… не спирам да се чудя от кога стойността на един човек се сведе само до заплатата му, банковата му сметка и квадратите, в които живее? А да го говорим така публично сякаш сме казали най-умното и мъдро нещо… А къде са ценностите, морала, интегритета?

Сякаш живеем във времена, в които не питаш какъв е човекът до теб, а „колко” е.
Колко изкарва.
Колко мускули има.
Колко лайка събира на постовете си.
Колко квадратни метра е жилището му.
Колко точно „може да си позволи“.

И се чудя… кога точно започнахме да използваме езика на пазара в територията на сърцето?

Честно казано в днешно време изборът на партньор по-скоро ми звучи като бизнес план с описаните нужни данни за позицията.
“Да е стабилен.”
“Да има потенциал.”
“Да е амбициозен.”
“Да не съм аз тази, която ще го издържа.”
“Да е над средното ниво.”
“Да в хубав, за да не ме е срам да го покажа на снимка в story или пост.”

А после същите хора казват, че искат „истинска любов“.

Как да им обясниш, че любовта… не се случва с перфектното CV отговарящо на хилядите изисквания. Не се мери с банково извлечение. И не стои на върха, когато всичко друго пада.

Сякаш вече цифрите дефинират душата.

Да… 10 000 заплата звучи добре. Браво за успеха…
Но и най-успешните хора са минавали през 1 000. Или ще им се наложи да минат тепърва. Няма човек, който да е вечно на върха. Животът не пита, не предупреждава. Понякога един ден е достатъчен, за да паднеш. Ако не в пари… то в загуби, болест, провал, самота, срив.
Тук вече никой не пита дали си „стойностен човек“ – просто понякога съдбата идва с чука и чупи всичко.

Сценариите са два за този мъж…
или вече е бил на дъното, при онези 1000, за които жената говори с леко презрение…
или просто все още не е бил… но ще бъде.

И тогава какво?
Ако утре изгуби всичко?
Ако започне от нулата?
Ако остане без онези 5-цифрени преводи по сметката?
Ще бъде ли вече „недостоен“?
Ще го изтрием ли от списъка на „мъжете, които си струват“?
Или по-важното… ще останеш ли до човека, когото си избрал, ако остане без дохода от 10 000?
Без статус?
Без увереността си?
Ще го обичаш ли със същите очи?

И не… не го казвам от злоба. А от наблюдение. Много наблюдения всъщност на различни двойки .

Смешно и тъжно е как в днешно време се избират партньори.
По тяло – което е първото, което ще се промени под натиска на времето.
По пари – които винаги са в движение. Понякога ги има, понякога ги няма.
По статус – който може да изчезне с едно „Съжаляваме, налагат се съкращения във фирмата“.
По мускули и профилни снимки – ретуширани, филтрирани, фалшиви.

А онова, което остава, когато всичко друго си отиде… душата, характерът, лоялността, сърцето – рядко се гледа.

Днес жените масово искат мъж с пари. А мъжете – жена, която изглежда като излезнала от машина за масово производство. И двете страни после се оплакват от това, че не намират „качествен“ партньор.
Но никой не пита…
какъв характер има този човек? Знае ли какво е да обичаш, когато няма „удобство“? Ще стои ли, ако се разпаднеш пред очите му? Има ли душа, или се води само от възможностите?

Днешният свят е странен…
Не, наистина е странен.
Масово всички се оплакват от самота, но повечето не търсят душа, а удобен образ. Всички искат разбиране, но не са готови да вложат време и желание да вникнат и научат другия. Всички искат някой да ги спаси, но не искат да бъдат до някого, когато самият той има нужда от спасение.

Аз мисля просто…

…ако искаш смислен човек, избери някой, който вече е бил на дъното. Някой, който е видял какво е да нямаш нищо. Някой, който знае какво е да се изграждаш отново от нулата.

Или…

…поне бъди готов, че някой ден ще му правиш компания там – в нищото.

Всичко останало е пазар.
И на този пазар, колкото и да е красиво опаковано, сърцето рано или късно се счупва от пипане с грешните ръце.

И все пак…
аз вярвам, че има хора, които още не са си продали сърцето на пазара. Които не избират по портфейла и не обичат с калкулатор в ръка. Хора, които знаят, че животът е и възходи, и падения. И че стойността на един човек не се измерва в това какво има, а в това дали ще остане… когато всичко си отиде. От това как се усеща една връзка – в трудните моменти.

Уважавам хората, които разбират, че животът не е само върхове и празнични селфита за публиката. Че понякога обичаш най-много, когато няма нищо друго освен човека до себе си.

Сигурно не са много. Но знам, че още ги има.
И може би те мислят като мен, че…
между върха и дъното… е животът.
И внимават на кой подаряват сърцето си.