Днес беше малко по-различен ден.

Днес беше малко по-различен ден.

Първо разбира се обичайната разходка през парка. Но този път имаше време и за тенис на маса с едно ужасно леко топче, което летеше навсякъде… освен по масата. 😂 С дъщеря ми се смяхме, и стигнахме до извода, че май повече изглежда сякаш играем федербал, отколкото на пинг понг, ама… беше забавно и докара усмивки.

Перца… навсякъде перца. Според нея – последни останали части от пилета 😬. Но ако гледам през моя поглед – са положителни символи. И все пак, тя ми е баланс понякога – ако аз съм в облаците, тя ми напомня, че все пак има и земя.

Сърцето – от камък. Не по усещане, а по материал. 😅 Сякаш беше откъснато от скулптура. И беше скрито между листата, ако не искаш да го видиш… няма. Но аз исках, и го видях. 😊

Есенни минзухари. Толкова хора не знаят, че има и есенни. Ами ето ги – жълти, ярки, толкова свежо изпъкващи сред вече есенната суха трева. Малка глътка свежест за окото.

А крилото от клони? Не може само аз да го виждам 😮. На мен ми прилича сякаш е останка от ангел. Ако някога са падали ангели… така си представям, че изглеждат крилата им. 😅
Някой явно се беше постарал доста…
… или пък самото крило беше намерило този някой, за да се покаже.

Късметчетата… явно правя нечий ден по-хубав. Ама тайно… защото повечето хора около мен се оплакват, че съм „твърде“ – твърде разтърсваща, твърде критична, твърде детинска, твърде ведра, твърде тъжна, твърде бърза, твърде мислеща… твърде всичко. Но ако все пак има някой, за когото съм „точно колкото трябва“ и съм му донесла поне една усмивка… радвам се. Поне нещо съм направила като хората за някой… макар и очевидно анонимен в сянка. 🤣

После през деня стана още по-активно… Тръгнахме към водопада (каних се от многооо време да го посетя) с мисълта, че може да се разочаровам, ако се окаже, че е пресъхнал. Но… буквално два километра преди него – пожар. Пътят затворен. Приех го. Какво да се прави. 🤷🏼‍♀️ Явно не беше писано да е днес. Бърза промяна в плана – обиколка из църквите и манастирите в района.

Едната (тази с иконата и златните рибки в аязмото) я знам от баща ми. Преди години ме заведе и ми я показа. Една от любимите му в района е. Признавам си… има чар и носи усещане за спокойствие когато си вътре.
Другите църкви, параклиси и манастири наоколо – също ги знам от него (той е бивш моторист и като такъв знае доста местенца 😍). Когато ми показваше единя манастир ми каза, че често е избиран за пикници от местните. Аз не си падам по такива места и предпочитам по-уединени планински участъци за пикник, но всеки със своя вкус предполагам. Всъщност дори днес имаше доста хора, седнали на тревата около манастира да си почиват. По-добрият избор пред това да седят затворени между четири стени. 😊

И така…

А да… и месих питка за бебето снощи. 🫣 Беше забавно всъщност. От доста време отлагах и последния от обичаите за бебета, защото нямах сили да издържа. Но ето – мина и това.
Ако съдим по поверията – това което показа ритуала е, че ще е пълна и „нахранена“ душата ѝ. Грижовна и домошар. И че ще умее да поправя или създава със сръчност различни неща. За сега не я виждам в описанието за домошар 😂… но времето ще покаже.
А да… и хвана отверка (като майка си 😅 с разликата, че аз съм хванала и химикал с книга в другата ръка, а тя – питката. 🤣 Приемам го, че е била много привлекателна за вечно „гладната” и душа 🙃).

И да си кажа едно леко наблюдение и напомняне. Колкото и вкусна, колкото и красива да беше питката, дори само двама човека да поканиш, да се погрижиш за тях, да се постараеш… пак ще се намери „кусур“ в нещо. Така че… човек и да иска, не може да угоди на света, на себе си, на всички, да е добър, грижовен, но и забавен, и сериозен, и идеален, и удобен. Не може всичко. 😉

А и да се върна малко назад…
След като гората пред мен се запали буквално минути преди да мина през нея… си помислих, че може би имам да си изкупувам някакви грехове 😬. Надявам се, че времето в църквата и молитвите са ми помогнали да се прочистя душевно. (Това е в кръга на шегата разбира се 👀.)

Всъщност… обичам такива места. Не заради религията, а заради възможността да подредя мислите си на пълна тишина с огъня и свещта в ръка, с аромата на парафин и тамян наоколо. Дава ми минутка да се потопя в себе си, чрез сетивата. Минутка в която да благодаря. Да си припомня грешките и да помисля и за тях. Да си припомня важните неща, които иначе толкова лесно забравяме, докато тичаме в ритъма на ежедневието.

А гората и пожарът… явно не е трябвало да отида наистина. Явно Вселената има друг план за това.
И това… също е добре.
С вяра, надежда и любов в сърцето…
просто се доверявам напълно и ще опитам да отида отново някой друг ден.
Сега се моля пожара да не нанесе много щети в района и всичко да бъде овладяно бързо. 🤍