Дните ми бяха тежки, но сякаш потока, който беше спрял се върна леко в някакъв негов си ритъм.

Дните ми бяха тежки, но сякаш потока, който беше спрял се върна леко в някакъв негов си ритъм.
И ще ви покажа знаците в дните, които минаваха пред очите ми, докато аз бях блокирала.
Мисля, че ми помогна това, че спирам. Не бързам. Гледам. Чувам. Забелязвам. После пиша.
Дори когато съм в нищото.
Когато няма какво да се каже. Пак пиша.
Защото понякога…
именно тогава идват знаците.

Всъщност всички тези знаци, символи в дните ми…
това не е просто да си във Вселената, а да си в разговор с нея.
И може би в това е магията – не че нещо идва, а че го забелязваш, когато дойде.

И ако някой някога се е чудил дали всичко това има смисъл… бих отговорила без колебание „Да. Има. Просто се огледай по-внимателно.“

Имах интересни „срещи”…

Богомолката – отново тук. При мен. Може би усещат, че разбирам тишината им. Или си говорят и ме разказват от уста на уста. 🙃

А да и едно сърце обичало до пръсване. 🤭 Балон, който е приел странна форма преди да изчезне от света.

Ммм, а в парка една катеричка буквално се затича по клона на дървото и застана точно срещу мен. 😍 Разбира се, по неписан закон – докато изкарам телефона, тя си тръгна. 🥲Да си призная ама съвсем честно, се почувстах като Дисни принцеса. От тези, които си говорят с животните и пеят в гората. 😂 Кажете… колко магично е това, че ме избра точно мен да ме погледне в очите, преди да изчезне. Този момент си беше само за мен. Без снимка. Без доказателство. Само спомен, останал между двете ни.

А малко по-напред по алеята едно перо на точки. Не знам от каква птица е, но все едно гледаш нощното небе което е оставило малко от себе си на земята.
Перо на галактиката, с мистерията на нещо, което явно те намира само, ако си на правилната честота.
Това си е подарък. Такъв който сякаш се появява, когато човек има нужда да си напомни, че не е само оттук… че сме повече от това.

Отидох да оправим колата с баща ми и БАМ… там неочаквана гледка. Залез. Подарък в труден за мен момент. Малък божествен бонус в обикновен или по-скоро… скапан ден. (Понякога щастието идва, докато поправяш нещо счупено… кола, душа, ден.)

И не само това… а и една душа която сякаш ми казваше, че и тя е мост между световете.
Като леко бяло, чисто, нежно чудо. Очите ѝ… напомняне, че може да гледаме едновременно с душата и с разума.
Да виждаме и светлина, и сянка.
В едното око – миналото. В другото – това, което предстои.
Може би вижда неща, които ние не виждаме.

Две очи. Два свята. Два езика щ.
Синьо за интуиция и дух.
И кехлибарено за земята и инстинкта.
Коте носещо сякаш самата хармония в себе си. Тази между противоположностите. Като Ин и Ян, светло и тъмно, логика и чувство.

Може би символизира, че самата аз съм в период от живота си, в който трябва да приема и двете страни от себе си. И да ги обичам.

А може би беше огледало.
Огледало на моментното ми състояние – различност, необичайност, странност…
но някак – красива в своята уникалност.
(хаха, даже рима имаше това. 😂)

Интересното е, че баща ми каза, че не е местна.
Не я е виждал в района.
Беше си чист пратеник на Вселената.
Тих знак.

Може би Вселената ме прегръща и тихо казва…
„Виждам те. Ти също си знак.“
И може би наистина съм знак…
някъде, за някой. 🤍