…природа, която не се опитва да бъде красива

…природа, която не се опитва да бъде красива

Разходката ми днес ме срещна с такава природа – пълна с противоположности.

Едно дърво с граници.
Като people pleaser, минал фазата на плизинга, и сега е с най-твърдите граници на света. 😅
Всъщност се оказа, че не е само едно такова дърво. Бяха навсякъде – въоръжена армия с боцкаща броня. Явно има какво да пазят.

Листото беше като кожа.
(Макар на снимката да не си личи.)
Носеше усещане за преживяно време. А текстурата… красота. Малко напомняше на древен ръкопис.

Наранената кора, която всъщност не е наранена, макар да изглежда такава.
Беше като метафора за погрешната интерпретация – уж нещо изглежда наранено, но вътре… няма болка. Само текстура.
Може би и ние, хората, понякога търсим болка, там… където има само следа.

Пеперудите ми приличаха на онези от картинката, където едната пеперуда казва „Maybe in another life?” а другата отвръща „yeah”.
Въртяха се в треволяка и около пречупения клон. Може би те не забелязваха „драмата“ на пейзажа. Не се интересуваха дали е паднал клон, дали има бодли или е красива подредена градина. Те просто си … летяха.
И може би напомняха, че животът има нужда от лекота.
Любовта… също.

Днес природата беше в противоположностите.
Суровост и лекота.
Грешно тълкуване и реалност.
Маска и същност.
Време и смисъл.