Аз и моята Уязвимост

Аз и моята Уязвимост

Прегърнала съм всяка рана,
с корени впити в тъмната земя.
Оголила клони към светлината,
а в ствола ми шепне птица… сама.

Тя иска да литне до залези ярки,
в небе обагрено с огън и цвят,
но клоните мои – превърнати в решетки,
нашепват тихо
Не литвай, ще паднеш пак.
Ще боли, ще горчи,
а раните ти кой ще превърже…
кажи?

Протягам ръце – светът е наблизо,
почти го докосвам… и ето страха.
Като сянка зад гърба ми плъзва тъмнина,
а клетката свети със златна хладнина.

Ами ако тръгнеш с оголена душа
и чуеш в отговор само тишина?
Ако дадеш, но нищо никога не вземеш?
Ако се пръснеш – завинаги, в безвремие?

Казват ми често „Ти си смела.”
Но… какво е смелостта,
ако от шума на вятъра се свивам.
Ако нощта мълчи, мълча и аз.
Без звук. Без стон.
Просто се усмихвам…
във страха.

Дори когато търся силно,
пак треперя в тишина.
Редя думи, рисувам своята душа,
сякаш хвърлям светулки в нощта.

Но когато мракът ме погълне,
и никой не дойде да ме види,
ме пронизва мисълта
Дали по-добре бе да мълча,
отколкото… отново да горя?

Противоречие съм – и броня, и цвете,
и копнеж, и страх в едно сърце.
Искам ръце да ме държат,
прегръдка да ме утеши,
но умът натрапчиво шепти
Светът ще те издържи ли?

Душата ми е мост.
От едната страна светлината ме съблича,
от другата – сянката ме пази с нежна ръка.
Сребърни огледала ме обграждат
и чакам някой да ги счупи…
без да иска да избяга.

Вървя по въже
напред и назад,
пак и пак.
Балансирам любов и страх,
а под мен бездната шепне
Сигурност няма.
Има само скок. И риск.
И болка. И самота.

Да се покажа понякога е ужас.
Дали защото съм твърде “Аз”.
Или помня как болката гори от студ.
Ами ако съм цяла и решат да ме отрежат?
Да вземат каквото им потрябва пак,
и да ми оставят само част?

Затова се лутам, колебая,
и си шепна непрестанно:
Да вървя ли с боси стъпки през мъглата,
или да остана в бронята на мисълта?
Да вярвам ли, че някъде ще ме приемат,
или да се пазя в клетка от злато, но сама?

Но аз съм дърво.
И птица.
Корен и небе.

Стискам силно, поемам дъх,
и със затворени очи
пускам клетката,
отварям пак криле.

Всяка нощ. Всеки ден.
Дори когато вярвам,
че вятърът ще ме погълне,
се пускам да летя.

Правя се на сляпа и на глуха,
за да заблудя страха.
Рискувам всяка секунда отново,
пак и пак.
Не спирам да опитвам.

Защото чувам глас по-силен от страха,
че по-страшно е никога да не полетиш,
отколкото да паднеш в опит.
По-страшно е клоните ти
да са цели и самотни,
отколкото обрулени,
но докоснали частица от
любовта, свободата и небето.