Аз не съм перфектна. Не съм и най-добрият човек. Нито най-добрата майка. Не съм от онези, които живеят по учебник и книг…

Аз не съм перфектна. Не съм и най-добрият човек. Нито най-добрата майка. Не съм от онези, които живеят по учебник и книга. Греша често. Изпускам си нервите. Понякога съм далеч от онази идеализирана картина на родител, който винаги е спокоен, ведър и разбиращ.

Имала съм и такива периоди – в които съм се давила самата аз. Периоди, в които оцеляването е било основната ми суперсила. В които съм била повече сянка, отколкото светлина. И в които не съм била онази мила, нежна, топла „мама“, която децата ми заслужават. Но точно в тези тъмни моменти съм научила най-много. За себе си. И за тях.

Защото всъщност не искам да съм перфектна. Искам да съм истинска. Да им покажа, че човек може да падне и пак да стане. Че силата не е в това да не грешиш, а в това да имаш куража да се променяш. Да не изкривяваш истината, а да я гледаш каквато е.

Променям се постоянно. И те също.
Старая се да не съдя. Да давам пространство. Свобода. Да им позволя да правят сами грешки, да ги поправят, да мислят самостоятелно. Давам им право на глас – не просто да говорят, а да могат да защитят мнението си. Да се почувстват чути. И понякога успявам.

Понякога сме близки. Друг път се отдалечаваме. Имаме моменти на смях, на спорове, на тишина. Но знам едно – имам вяра. Виждам потенциала им. И знам, че не е нужно всичко да се случи днес. Имат цял живот пред себе си. А аз – ще бъда там наблизко… докато мога.

Да имаш тийнейджър, който не лъже, който говори открито за чувствата си, който се смее с глас, без срам – това е дар. Подарък от доверието, което градим. Не чрез морал. А чрез игра. Близост. Връзка. И понякога… много въображение. И това е толкова различно от детството което повечето от нас са имали. Където възрастния беше винаги прав, където сме отглеждани като „кротки”, а всъщност ни мачкаха.

Всъщност именно, защото знам какво е от другата страна… реших да създам свои начини за връзка. Не игри, не насилени семейни занимания. А наш, автентичен език. И ето няколко примера – може би ще бъдат от полза на някой.

🎙️ Сутрвшно радио „Мама (radio Ga Ga.. или по-скоро гарга 😅)“
Сутрин, когато сме в училищен период, пускам любимата ни рубрика – „сутрешното радио“. Аз съм водещата. Започвам с поздрав, с песен и очакване за заявка от „слушателката“. Тя, разбира се, обича да не знае какво ѝ се слуша – за мен това значи мисия „невъзможна“, включваща налучкване, смяна на песни и музикална интуиция.

После идва хороскопът – специално изготвен за нея от мен, личната ѝ „астроложка“. Не е научно покрит, но за сметка на това е весело, с намигване и нотка поетичен хумор. 😂

Когато „звъни“ по радиото, я питам от къде се обажда – по работа или по почивка, как е времето при нея, какво ѝ се слуша. Разговарям с нея като с истински слушател. После, естествено, давам думата на „друг слушател“, за да продължим шоуто.

Звучи абсурдно? Може би…
Но всъщност говорим на един език – този на играта, театъра и доверието. Чрез него чувам какво слуша, какво мисли, какво чувства. Развиваме креативност, бърза мисъл, интонация, фантазия. И най-важното – връзка. Невидима, но здрава.

🛋️ ИКЕА – нашата сцена
Обожавам ИКЕА. А ако си бил в тази в София – знаеш колко е голяма и колко прилича на декор от филм. Всичко е подредено като истински дом – с книги, снимки, фалшиви телевизори, секции, тераси… И някак си ти се иска да влезеш вътре в тези животи.

Затова веднъж, съвсем спонтанно, започнах да си измислям истории за хората, които живеят в тези стаи. В една от тях видях „Иван и Мария“ (така си ги кръстих). Според мен нямат деца – тя не е искала. Но имат кучета (виж снимките им!). Обичат да пият вино на терасата, а той чете Ницше, докато тя се грижи за цветята.
После дъщеря ми заразказва своята версия за Иван и Мария. И така – стая по стая, живот по живот.
Стана наша традиция.
Смеем се. Импровизираме. Говорим си. Истинска среща. Разходка за душата, която тийнейджър не може да откаже.
Даже ѝ предложих, че ако някой ден има среща с момче – да го заведе там, а не на кафе или кино. Но сега е в периода „никога няма да имам гадже“. На нейната възраст исках да ставам монахиня… така че пак е добре 😂.

🎶 Музикални задачи
Когато пътуваме, ѝ давам „мисия“ – да направи свой плейлист. В едната посока слушаме нейния. В другата – моя. Така тя се изразява. Аз слушам. И си обменяме не просто песни, а парченца от себе си и вътрешния свят на другата.

Истината е, че понякога не се получава. Понякога се отдалечаваме. Има дни на тишина, на недоразбиране, на сърдити погледи. Но дори тогава знам, че ние сме една до друга. Не защото трябва, а защото избираме да сме.
Тя знае, че може да ме потърси. Не я е страх да бъде честна. И че колкото и свободна да е – връзката ни е нещо, което си пазим. Като тайна станция, която само ние улавяме.

И ако трябва да кажа какво е да си родител на тийнейджър днес…
Ще кажа просто…
… да говориш на техния език. Без да се отказваш да бъдеш себе си.

О… и да даваш пример. Те виждат и чуват повече от колкото си признават. 🤍✨