…да си ничие момиче.

…да си ничие момиче.

Да гушкаш възглавници вместо човек.
Да няма прегръдка, в която да си сигурна.
Да полагаш глава на собственото си рамо,
защото друго няма.
Да изливаш сълзите си в реката,
когато възглавницата вече е преляла.

Да си никое момиче.

Не си на тати принцесата.
Нито мъжкото момиче.
Нито кукличката мила.
Не си на мама продължението,
гордостта, красавицата.
Не си на „бати сестричката“.
Не си ничия „миличка“.
Ничие „слънчице“.
Ничие момиче.

Не си ничия.

Да си ничие момиче значи
да се обичаш ти.
Да си до себе си.
Да се извеждаш на среща.
Да се прегръщаш в тъмнината.
Да бъдеш свое рамо. Своя утеха.

Но има неща,
които сама не можеш да си дадеш.

Тежестта е да се бориш сама –
да няма кой да те подслони,
когато дрехите ти са мокри от тъга.
Да няма кой да прошепне,
че и в мрака светиш.
Да няма кой да те завие с поглед,
да те погали с усмивка,
да те обвие в балон от обич.

И още по-боли,
когато не си ничие момиче,
а момиче, което винаги е второ.

Не си нечий първи избор,
а нечий компромис.
Не си нечие „искам точно теб“,
а нечие „чакам някой друг“.

Да си нечия утеха,
но не и нечий копнеж.
Да си нечия пауза,
но не и нечия песен.

Да си нечие хапче и лек,
за самота, стари рани,
…болки.
Но не и нечия пълнота.

Това е друг вид самота –
по-остра от празнотата,
по-тежка от самото нищо.

Да знаеш, че присъстваш,
но никога не си достатъчна,
за да бъдеш първа.

…да бъдеш нечие момиче.