Ето как започна новият ден… и седмица.

Ето как започна новият ден… и седмица.

Първо – бебето геконче, което ме чакаше на стената сутринта.
Погледна ме… и реши да остане.
Не опита дори да избяга.
За което благодаря – успях да го снимам от различни ъгли 😅 (този му е най-фотогеничен).

Приемам ли го символично?
Мисля, че е ясно – да.

Сякаш ми напомни, че едно от най-важните умения е да се приспособяваш.
Към това, което е, а не към това, което ти се иска да бъде.

Има моменти, когато оцеляването – или самият живот дори – не е в борбата, а в умението да се слееш, да наблюдаваш, да останеш невидим… и все пак напълно буден.

Може би начинът, по който сега пиша и съществувам…. по-скрито – е бил моят начин да оцелея. Да продължа да бъда в свят, който не беше готов да ме приеме цяла.

Може би… и следващият етап ще бъде тих.
Още по-тих от този.

А урокът?
Катери се по вертикалните стени като гекон. 😂

Всъщност – напомняне.
Оцелявай.
Възстановявай се след загуба.
Наблюдавай в тишина.
Адаптирай се.
Бъди гъвкава.

А няколко минути по-късно очите ми се спряха на цветето.
Паднало на тревата.
Още мокро от водата.

Но не беше смачкано.
Нито загубило красотата си.

Дори в падането си… нежността беше непокътната.
А капките – като последни думи, оставени преди „чао“.

Символиката тук беше още по-силна. Защото това не беше просто цвете. Това беше винка. Цвят, който символизира вечната любов и приятелството.

Явно не беше просто капка цвят сред зелената трева.
Може би беше спомен.
Може би – любов, останала дори след отдалечаването.
Приятелство, което не умира… дори когато пътищата се разделят.
Нежност, която оцелява дори когато вече не е държана.

И макар да беше откъсната… не беше изгубила себе си.
Все още беше красива.
Все още носеща своя смисъл.

Сякаш получих послание още преди да започне деня.

Първо – умението да се променяш, без да изчезваш.
Да се регенерираш дори след загуба.
Да се сливаш и адаптираш.

После – любовта.
Връзката.
Приятелството, което остава.

Може би… напомняне, че любовта, която си дал от сърце истински – никога не пада напразно.
Тя се помни.
Някъде – на специално място във Вселената.
Дори когато изглежда, че никой не те държи…
Дори когато си сам…
Дори когато най-много имаш нужда от приятелство и приемане…

Може би беше начин да усетя сърцето си от сутринта. Живо. Туптящо.

А символите… да ми напомнят, че загубите понякога са неизбежни и няма какво да направим, освен да приемем средата, да уважим промяната, и да се доверим на това, което предстои.

Защото…

любов има.
…приятелство също.

Но понякога може би Вселената отговаря първо със знаци.
А чак после – с хора.