Днешният ден започна като обикновен ден.

Днешният ден започна като обикновен ден.
От онези, в които ставаш и се движиш по-скоро по навик, без да очакваш нищо особено… докато в главата ти не започнат да се появяват малките „ами ако…“ И решаваш да го направиш… интересен.

Леко и невинно облякох синята си рокля – моето малко парче небе, което да е с мен през деня.
После… чанта-часовник, който деликатно да ми напомня, че времето е просто аксесоар на живота.
Окото ми – въоръжено да вижда, не само да гледа.
Косата ми – руса, за да не е твърде умно и сериозно всичко. Леко непокорна, за да извади навън и бунтарския ми дух.

И ето ме…
аз, роклята, часовникът, който тиктака по свой си ритъм, и онова усещане, че може би съм на няколко крачки от нова заешка дупка 🐇⏳

Но…
преди парка имах сблъсък на вселени.
Моето текущо Аз – пастелно, леко тип „фея на горските пътеки“ – се размина челно с другото ми personality, което само два часа по-рано слушаше Rammstein в колата.
Като във филм на Тим Бъртън, буквално се разминах с едно яко момиче в готик-метъл стил. Черна коса, кожа, ботуши, онзи поглед „мога да завладея света и да го подпаля, ако реша“.
А аз – пастелна, усмихната, с коса, като от реклама на шампоан 🙄.
Тя – моето друго Аз, само че в alternate universe версия (или в духа ми от два часа преди това).
И за секунда беше като сцена от Алиса… когато и двете версии на себе си се срещат
на кръстопът, кимват си и продължават в различни посоки.

Стигнах все пак до приказната гора (която в случая е парк и единствената смислена алтернатива 🥲).

И знаете ли?
Заешките дупки бяха там…
в кухините на дърветата.
Като малки входове към непознатото.
Мини портали, които те канят да надникнеш и да се изгубиш.
В света. В себе си.
И може би… в друго измерение.

Между корените беше първата „заешка дупка“ за деня.
А в мен – онова усещане, че ако тръгна, може да изляза някъде, където реалността леко ще се смути от присъствието ми и ще ме пусне да видя повече.

И после, някъде между сянката и светлината – ме чакаше моят знак.
3… и отново в дърво. Даже x2.
Откакто го „получих“, се появява винаги в моменти, в които…
или трябва да обърна внимание,
или вече съм на точното място
и в точния момент в себе си.

Оглеждам се – и светът изглежда малко различен. Не толкова, че да падна и да се изгубя, но достатъчно, за да усетя как цветовете и формите имат различен вкус.

Днес заешките дупки ме гледаха с покана. Дърветата шептяха в знаци.
Часовникът не отброяваше време, а усещане.
И се хванах, че се усмихвам, защото всеки миг можеше да изскочи и белият заек.

Истината е, че…

…дори и когато денят е „нормален“, аз ще намеря начин да го превърна в сцена.
Ще се закача за всеки знак.
Ще си разказвам истории наум.
Ще оставям хумора да ми намига.

И някъде между секундите на часовника и сянката на дърветата…
винаги ще намеря начин да се усещам жива.