…за онзи момент на нежен шепот, който остава следа.
Като когато някой си тръгне от стаята,
но ароматът от кожата му още виси във въздуха.
И дробовете ти се пълнят с последните атоми от присъствието му.
Не го виждаш…
но все още го вдишваш.
Момент, в който един прост жест казва повече за любовта
от всяка дума, от всеки подарък,
защото не се стреми да доказва,
а просто… да бъде усетен.
Има такива жестове…
които звучат по-тихо от шепот,
но отекват по-дълбоко от всяко „обичам те“.
Като писмо, оставено под вратата в 3 сутринта…
без почукване,
без име,
но носещо тишина, в която знаеш кой е.
Без съмнение и без нужда от обяснение.
Има такива моменти…
На интимност, която не иска да бъде видяна,
а просто – да бъде усетена.
И почувствана със сетивата.
Моменти, които миришат на присъствие, което си е тръгнало меко.
На жест, който не прави шум, но оставя отпечатък.
На любов, която не пита
виждаш ли ме,
а шепне,
усещаш ли ме…

Leave a Reply