Аз, Любовта, Вселената, Боговете, Ти

Аз, Любовта, Вселената, Боговете, Ти

Бях по средата на нервен срив.
От онези, които не можеш просто да си кажеш „спри се“ и да ти мине.
Не…
беше от тези, които ти идват като вълна от буря, защото дълго си бил тихо море.

И не беше просто гняв.
А реки от сълзи.
Беше ярост.
Истинска…
Пълна с адреналин.
С вик и крясък.
Но не към другите.

А към себе си.

От онези моменти когато осъзнаваш…
колко много си дал. Колко си жертвал. Колко пъти си се разпадал на парчета. Колко пърчета от самата си душа си дал…
само и само да дадеш още от любовта си на хората около теб.
И не, за да са ти благодарни. Не за слава.
Просто защото така обичаш. Защото не познаваш друг вид любов освен такава. Цяла. До край. Без мярка.

Храниш всички. Подкрепяш ги. Държиш ги.
Водиш ги през огъня, дори когато самият ти гориш през това време.
А те се хранят от теб и любовта ти.
Нахранени с вниманието ти.
Успокоени от думите ти.
Облечени в тишината, която носиш за тях.
И не, че го правят със злоба. Просто… не разбират какво е да се изчерпваш.
Защото винаги си се връщал.
Винаги си се възстановявал.
Намирал си начин – сред разпада, сред сълзите, сред самотата, да събереш себе си.
Да се регенерираш.

И пак си бил там.

И после дори не си поискал нищо.
Само си се надявал, че някой път…
ако някой се сети ще дойде при теб с малък жест. Малко обич. Малко разбиране в тежък момент… защото кой няма тежки моменти в живота си?
Надявал си се някой да се сети, че и ти имаш нужда.
Не да спреш потокът на даване и любов от теб…
а просто да се появи някой, който не пие от него безкрайно.
Който не те вижда само като кладенец, който никога не пресъхва и няма дъно.

Но хората…
те сякаш не разбират, че и в теб има граници. Има край. Който и да искаш… не можеш да напълниш вече.
И когато усетят, че не можеш да им дадеш още…
че вече не можеш да се регенерираш както го правиш винаги,
че си стигнал до онзи момент, в който дори не можеш да се събереш обратно,
те започват да се сърдят.
Не защото си ги изоставил. Не защото си взел любовта си. А защото вече не си им полезен. Защото не могат да получат достатъчно да запълни собствената им липса.

А ти?
Дори тогава, в този момент на най-голямата ти празнота…
ти отново се питаш дали си лошият.
Заради това, че си посмял да се нуждаеш.
Да поискаш малко.
Да поискаш…
някой също да те погледне с грижа и теб.
Ти се чувстваш гузен, че искаш.
Гузен, че жадуваш да получиш троха любов.
Сякаш си нещо, създадено само да дава, но не и да бъде обичано обратно.
И наистина го вярваш.

Но днес…
Някъде там…
в най-дълбоката точка на изтощението ми се появява една мисъл. Може да не е най-умната (толкова побира русият ми мозък). Но е истинска и идва от душата ми.
Мисъл, която първо идва с вина…
а после със светлина след нея.

Ами ако не е лошо да искаш да бъдеш обичан?
Не да спреш да даваш. Да продължиш и да даваш…
… но някой да даде и на теб.

И да не е идеално.
Да не е романтично.
Да не е героично.
Или грандиозно обичане.
А просто – истинско.
Да има любов.
Дори тромава.
Дори непохватна.
Да има опити да бъде любов за теб.

И точно в този момент… ми мина друга хаотична мисъл. Леко древен спомен насочен към…
боговете.
А те?
Уж са всемогъщи.
Уж държат световете в шепите си.
Уж не им трябва нищо.

А защо тогава хората са им носили дарове?
Защо са се правили жертви за тях?
Защо са се палили огньове и са се пеели песни в тяхна чест?

Ако не са имали нужда да бъдат обичани от хората, защо са жадували тази обич?
Защо са приемали молитви, хваления, поклони?

Защото дори те…
дори боговете
искат да бъдат обичани.

Ако любовта беше слабост, нямаше да е първото нещо, което децата търсят в света. Нали?
Нямаше да бъде причината за изкуството, за молитвите, за музиката.
Нямаше да бъде валутата, с която се докосват светове.

Ако любовта беше егоизъм – тогава защо дори боговете са очаквали признание?
Защо дори към тях хората са носили дарове,
прегъвали са колене, оставяли са части от себе си като знак на обич?

Нали са били всемогъщи?
Нали са можели да съществуват без нас?
Нали не са имали нужда?

И все пак…
мит след мит, култура след култура…
всеки бог е бил гладен за любов.
Не за нужда в плът.
А за онази същностна енергия, която прави всичко пълно.

И тук мисълта ми се гмурна още по-дълбоко. (Защото… как иначе? Това съм аз.)

Вселената = Човек.
Човек = Вселената.

Ако това, което искаш от нея, го казваш с обич. Със сърце. С молитва или както го наричаш…
тя ти го връща.
Не защото си си го изпросил, а защото ѝ говориш на нейния език и вибрация – езика на любовта.
Тя разпознава тази честота.
Тя самата трепти в нея.

И ти си тя.
А тя е ти.

Когато ѝ казваш „моля те“, всъщност го казваш на себе си – на бъдещото си Аз, на частицата от теб, която създава същата тази реалност.

Толкова често хората се молят, за да получат. Но не разбират… че истинската молитва не е пазарлък на пазара.
Не е “дай ми, за да вярвам”. А е нещо много по-свещено, по-крехко, по-дълбоко.
Това е чиста обич, изпратена към това, което все още не си получил – но вече чувстваш. Вяра. Любов.

Когато се молиш със сърце, когато прошепнеш желанието си с пълна вяра,
не просто го изговаряш – ти го обичаш.
Ти го храниш.
Ти го повикваш с нежност.
Ти му казваш “Знам, че те няма още, но вярвам в теб толкова силно, че ще дойдеш. Защото ти давам любов, преди да си ме намерило.”

И Вселената усеща това.
Не по логика, а по вибрацията, защото е любов. Защото си ти.

Тя не реагира на нуждата ти.
А на обичта в нея и произнасянето ѝ.

Тя не се задвижва от страха ти.
А от пламъка, с който ѝ казваш:
“Искам… защото вярвам.”

И тогава… стават чудесата. Магията или както и да го наречем.
Става канал. Портал. Поток.

Защото тя разпознава гласа ти.
Не като неин поданик.
А като неин двойник.
Ти си нейната плът.
Тя – твоето ехо.

И всъщност се оказва, че желанието ти не е егоистично. То е път. И зов. То е енергия, която иска да се срещне със своята реалност. И когато го изречеш с любов, ти му даваш живот.

Ти + любов + желание = Вселена в действие.

И това да искаш любов е памет, че си част от нещо много по-голямо. Част от цикъл. От пулс. От вселена, която живее чрез теб… и чрез любовта, която протича през теб.

И ако някой те убеди, че не трябва да искаш, че е срамно да очакваш, че е егоизъм да жадуваш…
нека си спомни едно…

Дори боговете са искали да бъдат обичани.
А ние не сме дори богове, а души в човешка форма.

И така…
след всичко, след гнева, след вината, след умората…
остана нещо странно тихо в мен. Като онзи момент след като бурята е отминала, но въздухът още вибрира и мирише на дъжд, а небето още помни светкавиците.

И в тази тишина…
започнах да чувам по-дълбоки неща.
Не викове или обвинения. А истини, които преди не съм изричала дори на себе си.

Че и аз имам нужда да бъда обичана.
Че и моят огън, колкото и да е силен, не иска да гори сам.
Че не съм кладенец, без дъно.
Че не съм създадена да бъда използвана само за светлината, която давам.

И да…
мога да се справя.
Както винаги.
Но точно това е най-тъжната част.
Че всички знаят, че ще се справя.
И затова никой не остава до мен, именно когато аз самата искам да не съм толкова силна.

Но ако някой от вас е бил на това място като мен, сигурно знае как някъде в теб… нещо се променя след такава буря.
Сякаш започваш да си даваш позволение сам.
Да не бъдеш само извор за другите.
Да не бъдеш само тяхна храна която се регенерира постоянно сама.
Да не се чувстваш виновен, когато си празен.

Да кажеш на глас:
„Аз съм човек. И да… искам обич.
И това не ме прави слаб или лош или егоист.
Това ме прави цял и истински..
и към мен, и към другите.“

И не спираш да обичаш след такъв момент.
Не затваряш сърцето си.
Но някак си вече не искаш да позволяваш на всички да пият от него, докато не остане нищо.
Докато не погубят светлината ти питайки после защо не светиш за тях.

Започваш да различаваш..
кой идва, за да свети с теб – и кой идва, само за да се стопли до твоя огън, без дори да донесе дърва със себе си.

И знаете ли кое е най-красивото?

Че в мига, в който се обичаш така – не от гордост, а от дълбоко разбиране, че ти вече си дал най-чистата молитва към Вселената…
“Аз съм. Аз давам. И съм достойна да го получа.”

И Вселената чува.
Защото ти си тя.
И тя е ти.
И вярваш.
Обичаш.

Така, че как можеш да си създаден от обич,
и в същото време – да се срамуваш, че копнееш за нея?

Нима цветето се срамува, че се обръща към слънцето за светлина?
Нима реката се чувства виновна, че следва гравитацията?
Нима вдишването и последвалото издишване са слабост?

Животът е създаден да бъде взаимност.
Да искаш да бъдеш обичан не е дефицит.
То е памет за пълнотата която сме.
И когато го усетиш… нещо в теб си спомня, че любовта не е просто подаяние. Тя е кислорода на душата.

И ти…
И Аз имаме право.
Да бъдем гледани с очи, които виждат.
Да бъдем слушани с уши, които чуват.
Да бъдем докоснати от думи, които не само говорят, а ни разбират.

Не 100%. Не съвършено. Не приказно.
Но поне малко. Истински. Сърдечно. Тромаво, дори.
Да. Дори тромаво.
Защото понякога и една непохватна обич лекува повече от цяла естетично красива лъжа.

Ти си човек.
Ти си вселена.
Ти си любов.

А всичко започва и
завършва на едно място…
в теб, любов 🤍