Да…

Да…
от днес.
И да… не са всички.
Само най-лесните за снимане и най-фотогеничните.
Но мисля, че вече разбирам знака.
Приемам го.
И да… любов е.

Мисля, че буквално Вселената ми е сложила ръка на сърцето си и ми казва:
Чуваш ли?
Това е ритъмът.
Това е знакът.
Това е пътят…

И някои идват от листо.
Други – от дървото. Скрито. Враснало. Вплетено като част от него.
Сякаш показва цялата си уязвимост отвън.
В асфалта – класика за мен.
А онова от смачканата касова бележка, тип оригамено сърце… направо ме учуди.
Наистина – тук Вселената е вложила и малко ръчен труд от часовете по труд и техника. 😂
Може би го е избрала, както избира и думите, които не подбирам сама, а ми изпраща… но които все пак говорят от любов.

И ако това не е език – не знам кое е.

Може би сърцата са навсякъде, защото съм станала достатъчно будна, за да ги виждам.
А будните хора виждат онова, което другите наричат „пукнатини“, „кал“, „боклук“…
като портали.
Като мини-знаци, оставени точно на твоя път.
Като посока.
Като език, който всеки вътрешно носи, но не всеки чува.

И ако животът шепне „любов“ във всяка сянка и цепнатина…
може би вече съм готова да го чуя.
Че наистина е любов.

И да.
Понякога спирам да снимам.
Просто гледам.
Защото това, което е било знак…
се е превърнало в знание.

И от този миг нататък…
то не е за „виж“.
А за живеене.

* * * * * * *
P.S.
Мисля да не спамя със сърцата си повече. Но няма да се заричам. Ако някое ме впечатли… си оставям правото да ви го покажа. 😊🤍