Днес душата ми иска да благодари и аз ще бъда нейният глас.

Днес душата ми иска да благодари и аз ще бъда нейният глас.

Благодарна съм за очите, които виждат – не просто гледат, а изследват. За онези, които си позволяват да погледнат отвъд – отвъд рамката, отвъд паравана на илюзията.

Благодарна съм за съществуването на всеки, който чува, който спира да погледне цветето, да чуе водата, да се разходи под дъжда. Който обмисля и пречупва света през гласа на душата си. Който не следва сляпо чужди гласове, а учи от тях, но върви по стъпките на своя вътрешен зов. Който показва цвета си и без страх в сърцето гори с пламъка си.

Щастлива съм, че има хора, които не само мислят с ума, а чувстват с цялото си същество – чупят, градят, болят, живеят. Създават свят. Себе си. Истина. Не поредното напудрено его, а нещо истинско.

Днес не благодаря за себе си или нещо мое.

А за всички, които вселената ми изпраща – понякога за миг, понякога без дори да се срещнем реално, понянога без пътищата ни да се засекат в живота или в света.

Самото им съществуване ме кара да вярвам. Да тупти и моето сърце в синхрон – дори когато изглежда само.

Защото знам, че не е само.
Че не само то вижда света различно.
Че не само то усеща цветовете, там, където другите виждат сивота.

И това е всичко, от което има нужда днес.

Благодаря…