Тичат.

Тичат.
С чадъри, с качулки, със страх…
Все едно капките ще разголят нещо повече от дрехите. А всъщност се боят, че ще намокрят… фасадата си.
Ще размажат грима, ще смачкат дрехите, ще развалят косата, ще измият усмивката.
Онзи фин слой “нормалност”,
който държи всичко събрано.

Сякаш капките са куршуми.
Сякаш дъждът ще ги убие.

А всъщност…
те вече са мъртви отвътре.
Отдавна.
От деня, в който са спрели да усещат.
Да чувстват и преживяват.
От момента, в който са започнали да се пазят от всичко…
и от болката…
и от красотата…

И от другата страна – мокра до костите,
но жива до болка.
Без чадър.
Без защита.
С лице, обърнато към небето и света.
Търси…
живот в дъжда.
Като последна надежда. А небето приглася със своите сълзи.
Има нещо свещено в това да те вали…
когато светът вътре е пустиня.