Ако я търсиш, ще я откриеш.

Ако я търсиш, ще я откриеш.
Не къде да е, а само там където можеш да я видиш цяла.
И само, ако гледаш с онази част от себе си, която чува без да слуша,
която вижда отвъд формата,
която разпознава тихия ѝ език.

Там където зад сивото се среща зеленото.
Където цветовете си играят, за да я покажат.
Като езеро, носещо сянката на облак –неясно сивкаво, дори малко зеленикаво…
и нещо между тях.

Не е езеро…
а прелива.
Не е огледало…
а ако се огледаш – ще се видиш.

Не е от стомана.
А е сиво в силата си.

Мълчание…
без дори да има глас,
за да наруши собствената си тишина.

Понякога шепне на онзи, който може да види…
не с очите, а с душата.

Зеленото му не е изумрудено,
а приглушено – с аромат на горски мъх, разпилян по камъните сред вековни борови дървета .

Носи дълбочина в златистата си тиха светлина.

Пепел от звезди.
Сребърни и златни,
студени и топли.
Понякога – като разцъфнала тъга.
Друг път – като недоизказана мечта.

Усеща се като нощ,
в която светулки раждат се от тъмнината на тревистата земя.

Понякога е хладен,
тих и дълбок – като дъждовно езеро,
в което се отразява самото небе.

Носи нещо земно.
Понякога е зелен, като мъх, ухаещ на тревата след дъжда. След много зими и нови разцъфвания .

Не е чисто сив.
Не е просто и зелен.

А нещо между…
и отвъд.