тиха изповед на душата…

тиха изповед на душата…

Има души, които се разливат отвъд очертанията на света, който им е даден.
Като море, заключено в шепа.
Толкова пълно е вътре, че става празно отвън.
Толкова живот, че сякаш няма къде да се живее.
Толкова любов, че няма кой да я побере…
нито да я разбере.

И едно противоречие. Противоречие което е и най-дълбоката болка на тези души.
Усещането, че носиш в себе си всичко, което светът казва, че иска – топлина, доброта, нежност, истина, смисъл…
а същевременно да чувстваш, че самото ти съществуване е “твърде”, за да бъде част от света…

Бремето да си прекалено цял…
а светът да е привикнал към парченца хора.
Да не знае какво да прави с цяла душа.
Да не може да я поеме преди дори да се е разгърнала в потенциала, с който е дошла.

Отклонение.
Аномалия.

…“грешка” в системата
“тежка” за времето…

която не допуска необятност.

Симфония в общество, което предпочита тишината и реда.
Огледало, което отразява твърде дълбоко за маскираните им души.
Дом за неща, които повечето хора избягват да чувстват,
чуват,
мислят,
виждат…

И онова усещане, което гони мислите им ден и нощ..
че “няма място за теб”.
Не тук.
Не там.
Никъде.
Където и да е…

И един.. зов на душата да създаде мястото, което още не съществува.
Или да се изгуби… в пространството отвъд.
Да извае с присъствието си свят, който побира цялост.
Или да загуби борбата с тъгата…
да се свие в себе си като рана,
да се скрие под кожата на света…
незабелязана,
неразбрана,
незапомнена.
Не просто да се впише… а да отвори нова врата за други като нея.
Или да изчезне… както е и дошла – с тишина.
С леко движение на въздуха,
и онзи почти незабележим полъх,
който някои усещат… а други – никога.

Парадокса на душите,
които не са празни…
а необятни…