Това клипче ми напомни една история за това как станах Невидимата, но на точното място…

Това клипче ми напомни една история за това как станах Невидимата, но на точното място…

Локация: Париж.
Декор: Университет със студенти по прозорците.
Атмосфера: Периодът, в който зимата и пролетта се срещат за кратък танц. Въздух с надежди… и полъх от багети.

Аз вървя спокойно по улицата, наслаждавам се на момента.
Снимам десетата снимка на поредната порта с ковано желязо.
(Обожавам ковано желязо. 😅)

До мен – баба ми и леля ми.

Стигаме до някакъв университет.
На прозорците – студенти. На възрастта на надеждата и хормоналния ентусиазъм.

И започва концертът:
кукуригу… цвър-цвър…
(или нещо, което уж звучи секси…)

Аз – просто вървя.

Баба ми и леля ми – влизат във вербален дуел.
(Дуел, който продължава до ден днешен.)

— Видя ли ги как ме гледаха! Тц-тц…
(цъка уж неодобрително, но с усмивка до уши)
— Не. Гледаха към мен! Ти вече беше подминала…
— Това беше заради новата ми прическа!
— Не мисля. Аз днес нося барета. А французите ги обожават.

А аз… стоя.
Гледам към прозорците. После към тях.
После към себе си.

И в главата ми минава само:
„Какво, по дяволите, се случи?“
И още едно:
„Супер… ще се отдалеча на пет метра, за да не преча.“ 🙃

И така…
Париж. Любов. И две обидени роднини, защото някой подсвирна на „погрешната“.

А аз…
На възрастта за френски романс.
Но позиционирана като бодигард на родата,
заради невъзможността да бъда харесана.

Горката аз…

Но спокойно — в Нотр Дам не ме изгониха заради грозотата.
Даже се запознах с един свит тип с гърбица. Страшно симпатяга.
Приятел по съдба. 🥲😅❤️