Сън на една розова овца

Не всеки е роден да бъде обичан с лекота.
Някои души – като таз моята…
са обагрени в цветове,
що земният взор още да вижда не умѐе.

Нима светът бе сътворен само за подобните?
За кротките, пригладените, разумно съгласните?
Тогава защо във всяко стадо има овца,
която не блее като другите,
а мълчи по-силно – без да вика?

Мене наричат: безумна.
Инаква.
Прекалена.
Странна, думат те.
Луда. Тъпа. Грозна.
Но тез думи не раняват –
те ехтят единствено…
като камбана, бита от слепци.

Невъзможна за любов,
без право на нежност.
Но какво знаят те за сърце,
що гори с такава тишина,
че кара звездите да се ослушват в мрака?

Аз съм онази, що не се сгъва,
не се прекланя, нито се топи
в сенките на света –
независимо дали са от сняг, страх или забрава.
Не по силност – а по истина.

До ръбовете.
До безумното.
До розовото.

Аз не просих милост.
Нито място край огъня.
Бях огънят.
И изгарях се сама.

Не съм шепот в тълпата,
а цяла картина – неразбрана.

В свят от черно, сиво, бяло,
аз бях онова нелепо розово,
което не се извинява за хаоса с който идва.
Нито пита: „харесвате ли ме така?“

Аз съм не по-кротка от бурята,
нито по-мила от нощта.
Но в мен има истина,
която не всяко око иска да огледа.

Рисувам. Пиша. Пея тишина.
Не за овации.
А за да се съхраня –
в свят, що яде трохи,
а се страхува от цялостта.

Самотата ми не е затвор,
а храм с прозорци към вселени.
Там съм достатъчна.
Без тълкуване. Без преводи. Закони.
Без нужда да се побера в рамка,
изкована от чужди затвори.

И ако ме срещнеш…
не се чуди що мълча,
докато сърцето ми вика.
Що светя,
докато здрача ме обгръща.
И що стоя сама –
ала не съм загубена.

Аз не съм от стадото.
Аз съм сънят на овца,
обагрена не по мярка.
А по истина.

Кошмар за кротките.
Надежда за дивите.
И пристан за ония,
що още не знаят,
че и те са родени… в цвят,
а не като другите .