Мисля, че просто ми липсва…

Мисля, че просто ми липсва…

Има едни моменти, за които няма име.
И нито една емоция не може да ги облече напълно.

Те са като недовършена дума на езика.
Смес от щастие, скръб и тъга.
Но и не точно…

Странна комбинация, нали?
Но точно за тях говоря.

За онези дни, в които не си самотен,
нямаш повече проблеми от вчера,
нищо лошо не се е случило
(или поне не по-лошо от обичайния хаос 😅).

И въпреки това…
нещо в теб тежи.
Много.

Толкова, че започваш да ровиш.
Да търсиш какво не е наред.
Да подлагаш деня на разпит,
мислите си на анализ,
усещанията на философска дисекция.
Всячески търсиш какво не е наред.
Сядаш с онзи вътрешен „аналитик“ отново и отново…
Отваряш всичко по три пъти поне:
минало, детство, рани, модели, травми… хороскоп 🙄.
Проверяваш дишането.
Пускаш музика.
Запалваш свещ.
Дори за миг се сещаш да попиташ Вселената, но после ти става неудобно, че пак я занимаваш с „дреболии“.

Слагаш всички си знания на масата.
Саморефлексия – отметната. ✅
Медитация – пробвана. ✅
Три дълбоки вдишвания – изпълнени. ✅
Разходка в природата. ✅
Стигаш почти до това да питаш врачка,
но се сещаш, че тя сигурно ще ти каже същото, което вече знаеш.

И тогава те осенява.

Не е самота.
Не е нужда.
Не е липса.

Всъщност е…
Алиса.

Не онази от книгата, а твоята.
Твоята лична, вътрешна, малко разрошена, много истинска Алиса.
С леко измачканата рокля.
С обелени колене и джоб пълен с желирани бонбони и тайни.

Тя, която иска да се покаже.
Танцуващата.
Смеещата се с глас.
Онази, която се лигави в кухнята и прави чай на плюшените животни.

Която обича да тича,
да скача,
да бъде странна.
Да носи шапка без повод.
Защото… защо не?
Да си нарича сянката с име.
Да пита:
“Добре, а ако в тостера сложа снимка от детството, ще стане ли топъл спомен?”

Липсва ти тя.
Липсва ти място за нея.
И не в драматичния, “разпадам се” смисъл.
А в онзи…
по-тихия.
Когато детето в теб стои зад затворен прозорец у дома в слънчев ден и гледа как животът тече…
а то няма къде да излезе.
Или с кого.

И то не търси помощ.
Не иска да се облегне на нечие рамо и да плаче.
Не проси любов и обичане.

Просто… иска да играе.

И не, не иска разходка в парка, ако ще се говори за работа.
Не иска разговор с някой, който ще ѝ обясни „какво не е наред“.

Иска да се просне на пода и да направи „оф“,
без никой да я пита „какво ти е“.

Иска да си говори с чайника.
Да танцува с метлата.
Да рисува с кетчуп върху огледалото.
Да пише списък с неща, които няма да направи днес, но пък ще си представя, че ги прави.
Да пита: “Ама ако целунеш жаба и тя не стане принц, това ли значи, че си си губила времето?”
Да тича в коридора, въпреки че “не е възпитано”.

И когато няма с кого…
няма къде…
няма време…

тя се скрива.
Седнала зад очите.
Мълчи.
Не защото се сърди.
А защото няма покана.

И тогава… се появява именно онова чувство и започваш да тежиш.
Не защото си изгубен.
А защото не си се смял.
Не си се наиграл.
Не си се наусмихвал.

И не знам дали има име това усещане.
Може и да няма.
Може и никой да не го е назовал още.

Но е като да кажеш на някое дете:
“Стой мирно”,
когато то иска да скача в локвите.

Като да го прибереш от дъжда, точно когато е измислило как да си направи лодка от хартия.

Като да има люлка…
но да е за двама.
А второто място – да е празно.

И да…
това да няма площадка за твоето вътрешно дете, особено когато то не е мрачно – а точно обратното – странно, цветно, смеещо се до сълзи…
това боли.
Тихо.
Но адски дълбоко.

Защото тази твоя версия…
тя не иска много.
Даже не иска нищо.
Просто да бъде себе си.
Да свети.
Да мърда краката си без причина.
Да си измисли дума.
Да я ползва като тайна с някой.

А ти…
я държиш заключена.
Без да искаш.
Без вина.
Просто защото светът не ѝ оставя място.

А тя…
тя само чака, за да се покаже.
И ще го направи…
когато види, че има къде да тича.
Че някой няма да я нарече „незряла“,
а ще каже „Добре, дай да направим чай за зайците.“

И да…
тъжно е това усещане,
когато вътре в теб има цяло малко слънце…
а никой не му казва: „Хайде, излез.“

И то…
бавно…
започва да угасва.
Не защото не иска да грее.
А защото не знае къде.

Не защото има проблем (проблемите не са проблем 🙃).
А защото светът не е построен за твоята лекота.

За танцуващата ти душа.
За дивото, което не вреди.
А просто… живее.

И не, това не е криза.
Не е диагноза.
Не е „фаза“.

Това е липсата на пространство
за всичко онова, което си…
когато не се налага да бъдеш
сериозна.

А сега…
аз ще чакам
с празна страница
и чаша въображаем чай.
Точно тук.
До Алиса. 🍵