Днес денят ми беше… твърд.

Днес денят ми беше… твърд.

Просто така започна.
Или така продължи от предишните дни.
Вече не съм сигурна как да сложа разделител между страниците на дните и нощите 🫣.

Но… успях да остана стабилна в нестабилното.

Сякаш вървях върху пукната земя…
на места дълбока, на места почти липсваща.
И все пак не пропаднах.
Крачех върху пукнатини, а на усещане се носех.
Леко. Почти танцуващо (същност си танцувах наистина, но това са подробности 😅).
Между гнева, тъгата, яростта. И не ги пуснах в себе си, но ги чух.

И точно заради твърдостта вътре…
душата ми потърси мекото.
Не в прегръдка. Не в думи.
А в кора. В мъх. В пукнатини.

Приближих се до шепота по кората на дървото. Опитах да призная и разпозная всяка пукнатина, всяка стара рана, всяка нишка живот, която е останала жива дори след бурята.

Днес не просто вървях по алеите, а по ръба на нечия тъга. Влизах в кожата на всяко дърво – и го слушах. Не като фон. А като живот. Преживяване.

Хубавото на дърветата е, че не крещят. Не ти се обясняват. Просто стоят стабилни. И носят тихо паметта си.
Те са като енциклопедия на времето.
Пазят спомени за вятъра, за болката, за слънцето. За хиляди бури и преминали сезони.

Може би душата ми се обърна към тях, защото знаеше точно какво ми трябва.

Да се огледам в дълбочината на кората им. Същата, която е като стари и зараснали рани, красейки всяко от тях по уникален начин. Разказваща различна история всеки път.
Всяко беше различно. Нямаше две еднакви.
Едното – със стари, дълбоки белези, сякаш времето го е обрисувало с въглен.
Друго – гладко, но надрано, като нещо, което се е усмихвало, а после естествено е дошла и болката.
Трето – обвито в зеленина, сякаш някой го е утешил в прегръдката си.
И още едно – с кора покрита от тънък мъх… като втора кожа, сякаш животът го е научил да бъде внимателно. Да се пази от грубостта на света.

Някои болки се превръщат в релеф, който после наричаме характер.
Други – в мъх, меко прикриващ раните.
А има и болки, които са толкова обгорели, че са оставили кората сива, но не и мъртва.
Така е и с хората.

Всички носят своите нощи.
И своите дни.
И историята си за оцеляване.
И не говоря само за дърветата.
Нито само за хората.

Имаше и две специални дървета.
Те се бяха преплели.
Прегърнати.
Сякаш светът е бил твърде „твърд“ и за тях, затова са се облегнали в мълчание.
Намерили опора едно в друго.
Решили, че ще прекарат безкрая заедно.
Докато животът или корените им не се уморят.
Най-чистото сливане… без думи, без условия, без страх от промените около тях.
Защото нямат нужда да вървят, за да са заедно.
И точно това ги прави силни.
И се запитах – ако те могат…
защо на нас ни е толкова трудно?
Защо хората сме така свободни…
А две дървета са по-заедно от двама души, които искат едно и също. Любов.

Може би защото ние не просто растем – ние бягаме. От себе си. От другите. От болката. От това да пуснем корен.
А дървото… просто остава. И поема каквото му донесе почвата, времето, животът. И продължава да расте.

А земята…
Тя беше малкото ми отклонение.
Не можех да я пропусна и да не ѝ отдам внимание.
Разбира се, хората ме гледат странно… явно не приемат като много нормално да снимаш просто напуканата пръст. 🙄
Груба.
Суха.
Но… може би те не виждат с моите очи.
Защото аз я виждам красива.
Като същество, което е спряло да крие раните си. И си е позволило да бъде истинско в болката.
Просто чака онзи, който ще я обикне не когато е плодородна… а когато е жадна.
И точно тогава… е най-красива.
Не след…
а преди дъжда.

И сърцето от листо… накъде съм без моите сърчица. Навсякъде обикалящи и напомнящи за ритъма. За топлината. За онова, което е пътеводна светлина и в най-тъмните ми нощи.
Благодаря за усмивките, които ми причиняват в дните. 🙏🤍

А дъгата – тя си се върна отново при мен.
И съм благодарна, защото ми липсваха утрините с нея.
Сякаш някой беше взел временно частица от мен и душата ми, и сега ми я върна като подарък.
А може би като посока и път.

Светът днес не ми каза нещо специално.
Но ми показа всичко с не толкова красивата си страна.
Тази, която е лесно да наречем „дефект“, „несъвършенство“, „грозно и грубо“.

Отново видях, че красотата е в пукнатините.
В раните от тихите битки.
В начина, по който някой повдига глас – или не го повдига.
В смеха, който идва след сълзите.
В това, което не е съвършено.

И точно затова – е толкова прекрасно истинско.

А аз… ами ще продължавам да отговарям на въпроси „камъните ли гледате“, „снимате глухарче???“, „това е просто охлюв, нали знаеш?“.
Защото… ами не ми пука.
Не за хората, а за мнението им, че това което правя е странно. Че аз съм странна.
Защото това е част от моя мъх.
Този, който покрива раните ми по мой си… красив начин.

А ако има някой рус с телефон в ръка, клекнал пред локвата, котката, камъчето във форма на сърце или пчелата – аз съм 🙋🏼‍♀️.

Защото там, където другите отминават… моите мисли сядат и остават. Приемат. И се покланят.

Боря се да науча ръцете си да не сочат, а само да галят.

Не просто да гледам с очи, а да преживявам и съпреживявам. Не да наблюдават, а да обичат.
Всичко такова, каквото е.
Понякога красиво, друг път не чак толкова.

Защото болката не обезобразява – тя вдълбава. Оформя.
И не се плаша от това.
На моя език грозното става по-красиво след всяка болка, а самотното – дълбоко свързано.

Духовен или не – моят език не се нуждае от религия, а само от сърцето ми, което усеща света в пулса му.
И то рисува с усещанията.
Понякога на вятъра, друг път на тъгата… но винаги оставяйки нишка от светлина – дори и тънка, но винаги поне една.
За този, който има нужда или познае думите с душата си.

Днес не беше забавно, но беше красиво – в твърдостта след болката.