Любовта която ме намира.

Любовта която ме намира.

Мисля… че когато сърцето започне отново да говори, светът тихо му отвръща на същия език.
Не с думи. А с форми. С парченца бетон, листа и тебешир.
С неща, които преди сме подминавали…
а сега – те ни намират първи.

Напоследък… са навсякъде.
Сърцата.
Пред блока.
Зазидани от десетилетия пред входа на къщата, но чак сега виждам.
В сухото листо пред краката ми.
Изрисувано крило на пеперуда.
В тебеширена детска рисунка на улицата.
Не ги търся… те ме намират.

Като тийнейдърка – вярвах в любовта, но не и в символа ѝ.
Беше ми клиширан.
Прекалено захаросан. Циничен дори.
Не обичах сърцата. Което само по себе си е ирония, понеже аз организирах празника на любовта в училището.
Аз държах, събирах и раздавах любовта и писмата на всички, освен своята 😅🩷.
Разбира се, както казват възрастните… обущаря ходи бос.
Така беше и в моя случай.
Докато всички се “обичаха”, събираха, разделяха…
аз сякаш седях малко в страни от любовта. Заобикаляше ме. И се дразнех. Ядосвах ѝ се.
Уж обичах… а дори формата ѝ ме дразнеше.
И сякаш в онези години, когато мечтаех за любов – не знаех, че първата любов, която чакам, не е към момче или мъж…
а е тази към себе си.

Може би сърцето като форма ми е говорело на части от мен, които още не са били готови да го чуят.
А сега?
Сега всичко крещи “любов” – но не онази кичозната, кухата, написаната по чаши “Обичам те, бебчо”.
А онази, която се появява…
в бетона.
В праха.
В листото.
В мен.
И аз виждам знаците…
Виждам ги навсякъде.
И не просто ги виждам – усещам ги под кожата си.

Сякаш светът се опитва да ми каже нещо.
Не със думи, а чрез формите си.
С образи, които нямат нужда да говорят, за да ги разбера.

Може би Вселената просто ми казва:
„Добре дошла у дома. Ти си любов.“ 🤍

И покрай всичките тези знаци…
пера, сърца, пеперуди, сойки, и др…
И още нещо започна да ме намира напоследък…

Музиката.

Същата онази, която като дете ме носеше по облаците.
Тя беше моето вълшебно килимче – не за бягство, а за мечтаене.
Слушах я нощно време със затворени очи, докато не се уморявах толкова много, че потъвах в сън.
Пренасях се в цели светове от сънища.
С нея вярвах, че съм чута.
Пазена.
Свързана с нещо по-голямо от мен.
Че не съм…
сама.

И макар и научно да е трудно за вярване (не съвсем невъзможно, вече има доста теории – не съм луда 😂… надявам се 😬🙄)
но аз намерих пътека без време.
Невидима за света, но ясна за душата ми.
Пътека, която започва с едно момиче..
дете, заспиващо под звуците на музика – и продължава 20 години по-късно, със същата музика, под същите клони, но вече в тяло, което носи много повече…
въпроси.
Спомени.
И една събудена жена, която обаче още пази в себе си онова момиченце.

Не е просто съвпадение.
Усещането е…
истина.
Сърцето.
Трепета.
Спомена.
Мисля, че беше покана.
И аз я приех.
Не я изпуснах, а сграбчих и потънах в нея.
Симфония на съдбата, в която отделните теми – детството, природата, музиката, любовта – звучат отново…
но този път с пълнотата на осъзнаването.

Скоро си спомних една от любимите ми мелодии от детството – онази от „Fantasia 2000“.
Природата, музиката, вълшебството…
Оказа се, че композиторът е Ханс Цимер.
И странно – 20 години по-късно, песента, която ме кара отново да настръхвам до сълзи, е негова пак – от Интерстелър.

Филм за любовта, отвъд времето.
За избора и жертвата.
За връзката между минало и бъдеще, за онова, което ни съединява, дори когато сме разделени.
Когато я слушам, усещането е…
че съм само аз и я чувам.
Че цялата Вселена нашепва точно на мен.
И аз я разбирам.

Композициите на Ханс Цимер не са просто музика – той създава портали.
И аз… наистина ги усещам.
Чувам не просто звуците, а паметта между тях.
И съм го правела още тогава.
Преди 20 години…
неосъзнато, но истински.
С любов.
Безкрайно силна вяра.
Чисто детско сърце.
И… една мечта.
Да бъда в сигурност.
И обичана.

И момента, в който се върнах на песента преди 20 години от анимацията – аз бях под клоните на дърветата.
Същите които сега посещавам когато се свързвам с тази крехка част от мен – детската.
Обичащата.
Невинно вярващата.

И също като във филма – аз тогава усещах знаците.
В слънчевите лъчи, които ме галеха.
Във вятъра, който нежно ме обгръщаше.
В шума на листата, които сякаш ме успокояваха с “гласа си”.
Защото…
за мен това не беше просто място.
А мястото където бягах от света, и отправях молитвите си всеки ден.

Вярвах че “нещо” голямо ме чува.
И че е там.. макар и да не ми вярваше никой.
Аз усещах, че ме пази.
Не ме забравя, а се сеща за мен винаги.
Че макар и всички да ме изоставят…
то не ме оставяше в усещането, че е там за мен и гласа, сълзите… и надеждата ми.
И сега…
години по-късно, аз съм там.
На същото място, с нова песен.
С любов която никой не може да ми даде – освен аз самата.
И сърцата?
Ами любов.
Съдба. Живот. Вселена. Всичко.

А когато гледах филма…
сцената с книгите в „Интерстелар“, с времето като пето измерение…
е това, което познах.
Защото аз го правя сега.
Връщам се. Гледам се.
Докосвам се с внимание и енергията си.
И изпращам любов – през годините, към малката себе си, и когато имам нужда – от нея, към мен днес.

А това…
това е едно от най-свещените неща.

Мисля че е от нещата, които човек може да направи, но само ако е в дълбока връзка със себе си.
С чиста мисъл.
Любов, която няма граници.
Силна вяра.
И истинско желание да е там…
да затвори кръга.
И да отвори сърцето.

Същото това сърце.. което, изглежда, е започнало да рисува навсякъде…
себе си около мен.

Преди 20 години шепнех молитви към небето.
Към красивите лъчи на слънцето, които се прокрадваха през листата на тунела от дървета.
Моят портал, в който тичах когато исках да усетя любов…
Сега чувам отговорите – в тишината.
В сърцата.
В музиката.
В сенките на листата.
В себе си.

И може би светът не се е променя толкова колкото си мислим.
Може би просто трябва да започнем да го чуваме по-дълбоко.

И не е нужно да търсим знаците.
Когато сърцето се отвори – те сами те намират.

А когато ги виждаш навсякъде, значи си започнал да ги носиш в себе си. 🤍