Към този, който душата ми помни…

Към този, който душата ми помни…

Когато сме аз и ти,
не сме тяло и тяло,
а присъствие и поле.
Вибрация. Пулс отвъд времето.
Това, което е между нас, е всичко.
Но и нищо.
Не романтика. Не страст.
А онова, което се случва чрез нас.
Което преобразява,
разтваря, събужда.
Душата. Спомена. Паметта.

Ти не си просто мъж.
Аз не съм просто жена.
Ти си ти. Аз съм аз.
Аз съм ти. Ти си аз.
Канал на нещо по-голямо.
Две съзнания, които се разпознаха
отвъд маските
и бързината на света.
Не за да се притежават,
а за да се огледат и припомнят.
Онова, което се носи, не се учи.

В теб гледам. И през теб виждам.
Не ме привличаш с това, което виждат очите,
а с онова, което носиш.
Не си акт, нито фантазия.
Ти си присъствие,
което раздвижва душата ми
в безмълвен танц на свобода.
Когато съм с теб – преставам да бъда „само аз“.

Раждам се отново. Всеки път.
От светлината, която излъчваш.
От спомена, който събуждаш в мен.
Ти не си желание – ти си врата.
Към нещо, което винаги съм знаела,
но чак сега имам ключа към него.

Не ме интересува докосването на кожата ти – а докосването с енергията ти.
С тишината, с която идваш.
С онзи пулс, който ме среща точно там,
където съм аз.

Аз те разпознах…
не с очите,
не с ръцете,
а със сърцето,
което изпусна ритъма си.
С онази част от мен,
която винаги е била
по-близо до небето,
отколкото до земята.

Ти не си просто любов.
Ти си огледало на душата ми.
С теб не се сливам – изчезвам.
Разтварям се.
И се възраждам
от огъня и пепелта
на любовта.

Не те желая,
а те помня.
Не те очаквам.
Но те приемам.

Ти не си посока,
а присъствие.
Не си отговор,
а въпрос.
Ехтиш в мен
през нощите, когато сънувам.
В мислите ми през деня.

Ти си светлина.
А аз…
съм твоята.

И ако вселената е благосклонна,
някъде там си ти.
В нечии познати… или нови очи.
В дъх, който помня…
или който никога не съм усещала.
В усмивка, която ще ме спечели…
или такава, която вече е била дом за мен.